Мишел Уелбек - Елементарните частици

Софи го гледа известно време, лицето й се бе свило в гримаса, а между веждите й се бе издълбала бръчка.

— Навярно много си страдал… — отбеляза накрая тя с тъга в гласа.

— Софи — възкликна отново Брюно, — знаеш ли какво пише Ницше за Шекспир? Че човек като него сигурно много е страдал, за да изпитва такава нужда да се прави на шут!… Винаги съм смятал Шекспир за прехвален автор, но като шут е направо ненадминат.

Млъкна и с удивление установи, че действително започва да страда. Понякога жените могат да бъдат толкова добри; на агресивността отвръщат с разбиране, на цинизма с нежност. Има ли мъж, който би се държал по такъв начин?

— Софи, много ми се иска да оближа пичката ти… — промълви той.

Този път тя не го чу. Беше се обърнала към същия ски инструктор, който преди три дни я опипваше по задника, и бе подхванала разговор с него. Брюно за момент остана слисан, сетне пое по поляната към паркинга. Хипермаркетът „Льоклер“ в Шоле беше отворен до десет вечерта. Докато се шляеше между рафтовете, си мислеше, че ако се вярва на Аристотел, дребничките жени принадлежат към вид, различен от човешкия. „Един дребен мъж според мен все още е мъж, пише философът, докато една дребна жена според мен принадлежи към друг вид твари“. Как би могло да бъде обяснено това странно разсъждение, влизащо в рязко противоречие с обичайния здрав разум на Стагирита? Брюно купи уиски, кутия равиоли и бисквити с джинджифил. На връщане съвсем се беше стъмнило. Докато минаваше край джакузито, долови шепот и сподавен смях. Спря с торбата от „Льоклер“ в ръка и надникна през клонака. Отвъд, изглежда, имаше две-три двойки — бяха млъкнали и се дочуваше само тихото плискане на пулсиращата вода. Луната се показа иззад облаците. В този момент пристигна още една двойка, която започна да се съблича. Отново се раздаде шепот. Брюно остави на земята полиетиленовата торбичка, извади члена си и започна да мастурбира. Изпразни се много бързо, тъкмо когато жената влизаше в топлата вода. Вече беше петък вечер и се налагаше да удължи престоя си тук с една седмица. Щеше да се стегне, да си намери момиче, да общува с хората.

През нощта в петък срещу събота спа зле и сънува кошмар. Присъни му се, че е прасе с гладко, пухкаво тяло. Заедно с останалите свински събратя бе повлечен от течението в огромен мрачен тунел с ръждясали стени. Водата го носеше бавно и понякога той успяваше да докосне с крака дъното; сетне идваше по-висока вълна и го тласваше няколко метра по-нататък. От време на време различаваше белезникавото тяло на някой от своите другари, който безпощадно биваше засмукван надолу. Всички се бореха отчаяно в тъмнината и тишината, нарушавана само от кратко изквичаване и от драскането на копитцата им по металните стени на тунела. Някъде отдолу, към края на тунела се дочу глухото буботене на машини. Постепенно започна да осъзнава, че течението го влачи към турбини с гигантски остри перки.

По-късно отрязаната му глава лежеше върху моравата, на няколко метра по-ниско от гърлото на тунела. Черепът му беше разцепен на две от горе надолу; въпреки това непокътнатата част, която лежеше на тревата, бе запазила съзнание. Знаеше, че не след дълго мравките ще проникнат в мозъчната тъкан, все по-дълбоко, за да разкъсат невроните; тогава щеше безвъзвратно да изпадне в несвяст. Засега единственото му оцеляло око все още наблюдаваше хоризонта. Затревената площ сякаш се простираше до безкрая. Под небето с цвят на платина се въртяха в обратна посока грамадни зъбчати колела. Може би беше свидетел на края на света или поне светът такъв, какъвто го познаваше, се намираше пред прага на своята гибел.

На закуска се запозна с някакъв бретонец, вероятно от поколението на шейсет и осма, който водеше занятия по рисуване с акварел. Наричаше се Пол Льо Дантек, брат на настоящия директор на Мястото и един от неговите основатели. С индианските си одежди, дългата сива брада и висящия на лента през рамото му трискел той напомняше симпатичен праисторически хипи. Този отломък от миналото беше прехвърлил петдесет и пет години и вече водеше мирен живот. Ставаше на разсъмване, правеше дълги разходки сред хълмовете, наблюдаваше птиците. После се настаняваше пред чаша кафе с калвадос и сред сновящото наоколо гъмжило спокойно си свиваше цигара. Занятието по акварел започваше чак в десет часа, така че имаше достатъчно време да побъбри.

— Като стар обитател на тези места — изкиска се Брюно, за да установи поне някаква привидна близост — сигурно си спомняш началото, сексуалната свобода, седемдесетте години…