Мишел Уелбек - Елементарните частици

Преди да се прибере, в знак на отчаяние той провери гласовата си поща. Имаше едно съобщение. „Сигурно си заминал на почивка, раздаде се спокойният глас на Мишел. — Обади ми се, като се върнеш. Аз също съм в отпуск, и то задълго“.

Върви, достига границата. Ято грабливи птици кръжат в небето около невидим център, по всяка вероятност мърша. Мускулите на краката му гъвкаво следват неравностите на пътя. Наоколо се шири хълмиста степ; на изток се открива безконечен хоризонт. От вчера не е ял; вече не изпитва никакъв страх.

Събужда се облечен, проснат напреко на леглото. Пред входа на магазина „Монопри“ камион стоварва стока. Минава седем часа.

Дълги години Мишел бе водил чисто интелектуален начин на живот. Чувствата, които определят битието на хората, не представляваха за него обект на внимание; той изобщо не бе запознат с тях. В наши дни човек може да организира живота си с абсолютна точност; касиерките в супермаркета отвръщаха на краткия му поздрав. През последните десет години в неговия блок се смениха много обитатели. Понякога се оформяше двойка. Тогава той ставаше свидетел на преместването; приятелите на двамата мъкнеха по стълбището кашони и лампи. Бяха млади и понякога се смееха. Често (но невинаги) при поредната раздяла скъсалите се пренасяха едновременно. В такива случаи се освобождаваше жилище. Какво би трябвало да се заключи от това? По какъв начин можеха да се интерпретират подобни случки? Трудно би могло да се каже.

Самият той искаше просто да обича, но в крайна сметка не желаеше нищо. Във всеки случай нищо конкретно. Животът, смяташе Мишел, би трябвало да бъде нещо просто; нещо, което може да се преживее чрез поредица дребни, безкрайно повтарящи се ритуали. Може би донякъде глуповати ритуали, но на които може да се има доверие. Живот без залози и без драми. Понякога излизаше да се разходи, наблюдаваше младежите и сградите. Едно беше сигурно: вече никой не умееше да живее. Всъщност преувеличаваше: имаше хора, които изглеждаха съсредоточени, водени от някаква кауза, битието им сякаш бе изпълнено със смисъл. Така например активистите на движението Акт Ъп смятаха за важно пускането по телевизията на рекламни клипове, които според други бяха порнографски, тъй като показваха в едър план различни хомосексуални пози. Като цяло персонажите водеха забавен и динамичен живот, белязан от различни събития. Имаха множество сексуални партньори и се съвкупяваха в задните помещения на гей баровете. Понякога презервативите се изплъзваха или се късаха. Тогава те умираха от СПИН, но в смъртта им имаше доблест и достойнство. По телевизията и преди всичко по канал TF1 постоянно вървяха предавания, предназначени да дават пример за достойнство. В младостта си Мишел бе искрено убеден, че страданието придава на човека особено достойнство. Сега беше принуден да признае пред себе си, че се е лъгал. Онова, което придаваше на човека особено достойнство, беше телевизията.

Въпреки постоянните и чисти радости, които му доставяше телевизията, той смяташе, че все пак трябва от време на време да се среща с хора. Освен това се налагаше да излиза за покупки. Лишен от точни ориентири, човек започва да се пилее и от него няма никаква полза.

На 9 юли сутринта (празника на света Амандина) той забеляза, че в магазина „Монопри“ тетрадките, класьорите и учебните пособия са подредени на видно място по лавиците. Това бе началото на рекламна кампания, чието лого „Начало на учебната година — без главоболия“ според него звучеше напълно неубедително. Та какво представляваше учението и трупането на знания, ако не едно безконечно главоболие ?

На другия ден той откри в пощенската си кутия рекламния каталог „есен-зима“ на фирмата „Троа сюис“. Върху твърдата корица нямаше обозначен адрес; дали не го бе оставил някой рекламен агент? Тъй като отдавна пазаруваше по пощата, беше свикнал на подобни малки знаци на внимание, свидетелство за взаимна вярност. Очевидно лятото напредваше и търговските стратегии вече се ориентираха към есенното търсене; въпреки това времето си оставаше все така прекрасно и в действителност беше едва началото на юли.

Още като младеж Мишел бе прочел немалко романи, посветени на темата за абсурда, за безнадеждността на битието, за извечната празнота на ежедневието; тези екстремистки четива му се бяха сторили недотам убедителни. По онова време често се виждаше с Брюно. Брюно мечтаеше да стане писател; драскаше страница след страница и много онанираше. Благодарение на него откри Бекет. Вероятно Бекет действително беше писател, когото хората определят като велик , но Мишел така и не успя да дочете нито една негова книга. Това ставаше към края на седемдесетте години, когато той и Брюно бяха двайсетгодишни, но вече се чувстваха стари. Така щеше да бъде и занапред: щяха да се чувстват все по-стари и да се срамуват от това. Живееха във време, когато бе на път да се осъществи небивал прелом: трагичното предчувствие за смъртта щеше да бъде удавено от по-смътното и вяло усещане за стареене. Дори двайсет години по-късно Брюно все още не се бе сериозно замислял за смъртта и започваше да се съмнява дали въобще някога ще го направи. До самия си край той щеше да иска да живее, щеше да се бори срещу злочестините и несгодите на конкретното битие и срещу недъзите на грохващото си тяло. До последния момент щеше да моли за малка отсрочка, за още едно късче живот. И преди всичко до сетния си дъх щеше да дири поне още миг наслаждение, поне още едно лакомство. Колкото и да е нищожна пред лицето на вечността, една добре направена свирка доставя реално удоволствие; а това, мислеше си Мишел, докато прелистваше страниците с реклами на бельо (Корсетът ви прави още по-чувствена!) , не бива да се отрича.