Мишел Уелбек - Елементарните частици

Средата на седемдесетте години във Франция беше белязана от скандалния успех на „Фантом в рая“, „Портокал с часовников механизъм“ и „Валсиращите“ — три твърде различни филма, чийто еднакъв успех обаче бе доказателство за комерсиалната перспективност на „културата на младите“, основана преди всичко на секса и насилието, която през следващите десетилетия непрекъснато заемаше все по-голям сектор от пазара. Трийсетгодишните, замогнали се през шейсетте, намериха пълно удовлетворение в излезлия през 1974 година филм „Емануела“. Този филм на режисьора Джъст Джекин предлагаше приятно прекарване на времето, екзотични картини, осъществени фантазми и — в контекста на една все още до голяма степен юдео-християнска култура — представляваше сам по себе си манифест на встъпването в цивилизацията на развлеченията.

През същата тази 1974 година движението в полза на свободните нрави като цяло пожъна забележителни успехи. На 20 март в Париж беше открит първият клуб „Витатоп“, призван да играе водеща роля в областта на физическата форма и на култа към тялото. На 5 юли беше приет закон за пълнолетието на осемнайсетгодишна възраст, а на 11 юли — закон за развода по взаимно съгласие, с което съпружеската изневяра отпадна от Наказателния кодекс. Най-сетне, на 28 ноември, с подкрепата на левицата и след бурни, според мнозинството коментатори „исторически“ дебати бе приет „законът Вей“, с който се разрешаваха абортите. Общоприетата от дълго време в западните страни християнска антропология действително придава изключително значение на човешкия живот от зачатието до смъртта; това значение се дължи на факта, че според християните човешкото тяло е обитавано от душа , сама по себе си безсмъртна и призвана по-късно да се възсъедини с Бога. В резултат от напредъка на биологическата наука през XIX и XX век постепенно се оформяше радикално нова, материалистическа антропология, далеч по-умерена в своите етически изисквания. От една страна, зародишът, малка топка от клетки в процес на непрекъснато деление, може да придобие статут на самостоятелно автономно същество само при условие че бъде постигнат известен обществен консенсус (отсъствие на вродени недъзи, водещи до непълноценност, съгласие на родителите). От друга страна, старецът, чиито органи са в състояние на непрекъснат разпад, може да предявява своето право на оцеляване само при условие че жизнените му функции са на определено равнище — въвеждане на понятието човешко достойнство . Поставените по този начин на дневен ред етически проблеми, свързани с двете крайни точки на човешкото битие (абортът, а няколко десетилетия по-късно евтаназията), от този момент нататък се превърнаха във фактори на непримиримо противопоставяне между два възгледа за света, две крайно антагонистични антропологии.

Принципният агностицизъм на френската република щеше да улесни лицемерното, неизбежно и дори донякъде подмолно тържество на материалистическата антропология. Без да бъдат провъзгласявани открито, въпросите за стойността на човешкия живот продължаваха да си пробиват път към умовете; без всякакво колебание би могло да се твърди, че те допринесоха немалко за атмосферата на упадък и дори на мазохизъм, обхванала през следващите десетилетия западната цивилизация.

За Брюно, който тъкмо бе навършил осемнайсет години, 1974-та се оказа изключително важна и дори съдбоносна. Когато много по-късно той започна да посещава психотерапевт, му се наложи често да си припомня това време, внасяйки поправки в една или друга подробност, а по всичко личеше, че психиатърът отдава голямо значение на тези разкази. Ето утвърдената версия, която Брюно предпочиташе да разказва:

„Това се случи в края на юли. Бях отишъл да прекарам една седмица на Лазурния бряг при майка ми. При нея имаше все същото движение и беше пълно с народ. Онова лято любовник й беше някакъв млад канадец, много як тип, същински дървосекач. Сутринта в деня на заминаването ми се събудих рано. Слънцето вече напичаше. Влязох в спалнята им, и двамата спяха още. Поколебах се за миг, после дръпнах чаршафа. Майка ми се размърда и за момент помислих, че ще се събуди; бедрата й бяха леко разтворени. Коленичих пред вулвата й. Протегнах ръка, но не посмях да я докосна. После излязох да онанирам. Тя прибираше всякакви котки и наоколо непрекъснато гъмжеше от тях. Приближих се до млада черна котка, която се печеше на един камък. Земята наоколо беше камениста, много бяла, с безпощадна белота. Котката ме погледна няколко пъти, докато лъсках бастуна, но затвори очи, преди да свърша. Наведох се и взех един голям камък. Черепът на котката се пръсна и част от мозъка се разхвърча наоколо. Покрих трупа с чакъл, после се прибрах в къщата, където всички още спяха. Същата сутрин майка ми ме закара при баща ми, който живееше на петдесетина километра. Докато пътувахме в колата, тя за пръв път ми спомена за Ди Меола. Той също напуснал Калифорния преди четири години и купил голямо имение в околностите на Авиньон, по склоновете на Ванту. През лятото при него се събирали младежи от цяла Европа, а също от Северна Америка. Смяташе, че няма да е зле някое лято и аз да отида там, за да открия, както тя казваше, нови хоризонти. Учението на Ди Меола било съсредоточено преди всичко върху браминската традиция, но според нея без какъвто и да било фанатизъм и крайности. Освен това се възползвал от напредъка на кибернетиката, на невролингвистичното програмиране и на техниките за духовно освобождаване, разработени в Исалън. Изобщо ставало въпрос преди всичко за разкрепостяването на личността и на нейната дълбочинна креативност. «Ние използваме едва 10 на сто от нашите неврони».“