Мишел Уелбек - Елементарните частици

Жанин не хранеше особени илюзии по отношение на чувствата, които бабата на Мишел вероятно изпитваше към нея, но нещата се оказаха дори малко по-лоши, отколкото си бе представяла. В момента, когато спря поршето пред къщата в Креси ан Бри, старата жена тъкмо излизаше с пазарска чанта в ръка. „Не мога да ви попреча да го видите, все пак е ваш син — каза остро тя. — Отивам на пазар, ще се върна след два часа и искам дотогава да ви няма“. Сетне й обърна гръб и отмина.

Мишел беше в стаята си; тя отвори вратата и влезе. Имаше намерение да го прегърне, но когато понечи да го направи, той се отдръпна на цял метър. Беше пораснал и започваше поразително да прилича на баща си: същите тънки руси коси, същото остро лице с изпъкнали скули. Беше му донесла подарък грамофон и няколко плочи на „Ролинг Стоунс“. Той ги взе, без да каже нищо (грамофона запази, а няколко дни по-късно изхвърли плочите). Стаята му беше спретната, на стената нямаше нито един плакат. Върху плота на сгъваемото бюро имаше книги по математика. „Какво е това?“, запита тя, а той отвърна сдържано: „Диференциални уравнения“. Беше си намислила да му разкаже за живота си, да го покани за ваканцията, но очевидно това нямаше да стане. Задоволи се да му съобщи за предстоящото посещение на брат му; той прие. Бяха заедно само от един час, а мълчанието между тях започваше да става тягостно, когато от градината се чу гласът на Анабел. Мишел изтича до прозореца и я покани да влезе. Жанин успя да зърне момичето, докато минаваше през градинската врата. „Хубава приятелка имаш…“, подхвърли тя и леко сви устни. Тези думи сякаш жегнаха Мишел и лицето му се изкриви. Докато отиваше към поршето, Жанин се сблъска с Анабел и я погледна в очите; в погледа й се четеше омраза.

Бабата на Мишел не изпитваше никаква неприязън към Брюно; той също беше жертва на една извратена майка — такава бе нейната гледна точка, може би донякъде повърхностна, но в основата си вярна. Брюно свикна да ходи на гости на Мишел всеки четвъртък следобед. Вземаше мотрисата от Креси ла Шапел. Всеки път, когато имаше възможност (а възможност почти винаги имаше), той се настаняваше срещу някое самотно момиче. В повечето случаи те седяха с кръстосани крака, имаха прозрачна блузка или друго подобно нещо. Той не сядаше право срещу тях, а малко встрани, по диагонал, а нерядко на същата седалка, на не по-малко от два метра от спътницата. Възбуждаше се само от гледката на дългите руси или кестеняви коси; докато си избираше място, минаваше между седалките и усещаше как болка пронизва слабините му. Преди да седне, изваждаше носна кърпа. Достатъчно бе да разтвори папка, да я сложи върху коленете си и само след няколко движения свършваше. Понякога момичето разтваряше крака и тогава дори нямаше нужда да се докосва, а се изпразваше само при вида на гащичките й. Носната кърпа беше за всеки случай, обикновено го правеше върху листовете в папката, върху уравнения от втора степен, върху таблица с видовете насекоми или с данни за въгледобива в СССР. През това време момичето продължаваше да прелиства списанието.

Години по-късно Брюно продължаваше да изпитва колебание. Всичко случило се беше в пряка връзка с едно дебело и страхливо момче, чиито снимки още пазеше. Това момче бе в пряка връзка с разкъсвания от желание възрастен мъж, в когото се бе превърнало. Детството му беше трудно, юношеството — ужасно; сега беше на четирийсет и две години и обективно погледнато, все още далеч от смъртта. Какво ли му предстоеше да преживее? Може би няколко фелации, за които, сигурен бе в това, щеше да плаща все по-охотно. Посветеният на една цел живот оставя малко място за спомени. С времето ерекциите му ставаха все по-трудни и по-кратки и това караше Брюно да изпада в печално униние. Главната цел на неговия живот бе от сексуално естество; вече беше сигурен, че няма да бъде в състояние да я промени. В това отношение Брюно беше типичен представител на своето време. През неговото юношество продължилата близо два века жестока икономическа конкуренция във френското общество донякъде се бе смекчила. Все повече се налагаше възгледът, че промяната на икономическите условия естествено води към известно равенство. В полза на подобна теза шведският социалдемократически модел често се привеждаше като пример както от политиците, така и от собствениците на предприятия. Ето защо мисълта да се издигне над своите съвременници бе слабо вдъхновение за Брюно. От професионална гледна точка единствената му (и твърде благоразумна) амбиция бе да се влее в „многолюдната и с неясни очертания средна класа“, както по-късно бе определена от президента Жискар д’Естен. Ала присъщо на човека е да налага йерархии и той жадно се стреми към превъзходство над себеподобните. Дания и Швеция, превърнали се за европейските демокрации в образец за постигането на икономическо равенство, даваха също така пример за сексуална свобода . Съвсем неочаквано вътре в същата тази средна класа, към която постепенно се приобщаваха работници и служители, или по-скоро сред нейните потомци, се разкри ново поле за нарцистична конкуренция. През юли 1972 година, по време на езикова ваканция в Траунщайн, малък баварски град близо до австрийската граница, Патрик Кастели, млад французин от неговата група, само за три седмици успя да преспи с трийсет и седем мацки. За същия срок Брюно постигна нулев резултат. Успя само да покаже пениса си на една продавачка в супермаркета, която за щастие се засмя и не подаде жалба. Патрик Кастели също като него произхождаше от буржоазно семейство и имаше добър успех в училище; в икономическо отношение пред двамата се очертаваха сходни перспективи. Повечето спомени от юношеството на Брюно бяха от този род.