Тамара Лий - Войнствена любима

— Самюъл знае повече, милорд. Той се грижеше за мъжа, когато беше пленник на лейди Лиз-Ан.

Думите му стопиха гнева на Джилбърт. Доближи лицето си до това на младежа. Дали беше чул добре?

— Пленник? — повтори. — Сестра ми го е държала като затворник? Един рицар? — Когато икономът сериозно кимна в знак на потвърждение, Джилбърт прокара длан по челото си. — Доведи ми Самюъл!

— Тук съм, милорд.

Огромният плешив мъж се появи и всички рицари се наредиха пред него. Джилбърт добре познаваше този човек. Той и съпругата му се ползваха с особеното доверие на Лиз-Ан.

— Самюъл — каза, опитвайки се да контролира чувствата си, — искам да говорим насаме. — И изгледа многозначително останалите присъстващи в залата. — Изпратете ми също така и онова момиче, Мели — нареди той.

Без да кажат и дума, изтощените от ездата рицари излязоха от залата, а заедно с тях икономът, капитанът на охраната и малкото слуги, които бяха станали свидетели на гнева на господаря. Джилбърт се отпусна тежко в стола с висока облегалка и започна да разтрива десния си крак. Вдигна здравия и го подпря на масата. Облегна се назад в стола, докато остана опрян на двата задни крака, и остана така. Самюъл седна на пейката срещу него — място, което господарят нетърпеливо посочи с ръка.

— Разкажи ми всичко — нареди Джилбърт. — И започни от самото начало!

Изпълнен с уважение, Самюъл започна да разказва какво се беше случило още от самото завръщане на лейди Лиз-Ан от замъка Лангдън. По средата на разказа Мели се прокрадна в залата и трепереща се приближи към господаря си. Джилбърт се наклони още повече назад, като едва не се прекатури заедно със стола, и безмълвно й посочи с ръка мястото до Самюъл. Тя послушно седна и наведе глава към треперещите си ръце, втренчила поглед в изгризаните си нокти.

— Какво е направила? — изрева Джилбърт.

— Да, срещна се с него насаме и го прободе с камата си.

— Лоша ли беше раната?

Самюъл поклати глава.

— Не, макар на нея много да й се искаше да беше така. Както знаете, тя…

Джилбърт нетърпеливо му махна с ръка да млъкне.

— Значи тя тръгна доброволно, без той да е нападал замъка?

Самюъл кимна и голото му теме отрази слънчевата светлина, която струеше през високите прозорци.

— Тя нямаше избор, милорд. В замъка бяха останали малко хора, а рицарят каза, че ви е взел за заложник.

— Ах, този измамник, този негодник! — изрева Джилбърт и една мисъл, която отдавна се въртеше из главата му, изплува ясно в съзнанието му. — Дяволите да го вземат крал Хенри! — изруга той, като си спомни колко невинно монархът го беше запитал къде е в момента сестра му.

Самюъл и Мели си размениха несигурни погледи, свиха рамене и отново посветиха вниманието си на господаря. Джилбърт беше спуснал стола на четирите му крака, беше опрял лакти на коленете си и беше свил длани в юмруци толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Без да подозира нищо, Джилбърт беше казал на краля, че Лиз-Ан е на гости на братовчедка си в замъка Лангдън. Хенри се беше усмихнал почти радостно, а после неясно беше промърморил, че е време да се намери достоен за ръката й рицар. Дали Рейналф Уордю беше този, когото той имаше предвид? Странно, но през последните две седмици непрекъснато бяха изниквали неща, които го забавяха в двора, докато най-после монархът му разреши да се върне в Пенфорк. По онова време Джилбърт не виждаше в това нищо повече от досадна необходимост, но сега мислеше различно — че е станал жертва на плановете на краля.

— Той стои зад това — уверено заключи Джилбърт. — Но как е станало така, че Лиз-Ан е взела рицаря в плен? И защо?

Рейналф Уордю все пак беше огромен и як мъж. Как е успяла да го плени? И най-важният въпрос — защо сестра му, която мразеше мъжете, е направила това? Втренчи замислено поглед в тавана.

— Милорд — обади се тихо Мели.

Джилбърт я погледна.

— Какво знаеш за това ти, Мели?

Беше станал значително по-спокоен. За първи път, откакто научи за отвличането на сестра си, отново можеше да мисли логично. Мели закърши ръце.

— Ами, милорд, аз бях тази, която накара рицаря да падне в капана.

Джилбърт повдигна вежди, а после ги спусна толкова ниско, че почти покриха сините му очи.

— Ти? — попита невярващо и се поизправи на стола. — И защо си го направила?

— Защото господарката ми нареди, разбира се — каза Мели и отмести поглед встрани.

— Обясни ми, момиче! — Джилбърт удари с длан по масата.

Долната й устна затрепери, но Мели събра смелост и го погледна.