Тамара Лий - Войнствена любима

— Лейди Лиз-Ан не ми каза защо, милорд, но искаше да съблазнявам мъжа и да го водя по дългия тъмен коридор на замъка Лангдън. Той беше съвсем близо до мен, когато тя изскочи от сянката и го повали на земята.

— Само с един удар ли? — попита Джилбърт. Красивото му лице сега беше грозно намръщено. Той познаваше добре способностите на сестра си, но не мислеше, че може да се мери със силата на Уордю.

— Да. — Мели усилено закима. — Той беше пил много, милорд. Опита се да се бори, но милейди беше прекалено бърза и пъргава за него и с втория удар го накара да изпадне в безсъзнание. Той се строполи като огромен дъб.

Джилбърт си представи сцената и не можа да потисне усмивката си. Какво, за Бога, я беше прихванало?

— И как успя да го докара тук, без да разтревожи лорд Бърнард? Сигурен съм, че той е имал известни подозрения?

— Скрихме го в една от товарните коли и тръгнахме на другия ден преди зазоряване. По това време още не бяха открили изчезването му, милорд.

— И той не се събуди? Пътували сте ден и половина до Пенфорк! — отбеляза Джилбърт.

— Да, но всеки път, когато той се размърдаше, аз поднасях под носа му една смес, която господарката ми даде, и… — тя щракна с пръсти — той отново заспиваше.

Джилбърт извика, защото още нищо не му беше станало ясно.

— И лейди Лиз-Ан не ви каза поради какви причини го е отвлякла?

Мели поклати глава.

— Каза само, че е причинил голямо зло на семейството и тя ще го накаже за греховете му.

Думите наистина й подхождаха, но…

— Колко дни преднина има Уордю?

— Замина на север преди три дни, милорд — отговори Самюъл.

Три дни? Дали искаше да се върне в имението си? Изведнъж Джилбърт почувства колко е изтощен и разтърка очи. Хората му също имаха нужда от почивка, но после непременно трябваше да се впуснат в издирването. Мисълта, че може да загуби Лиз-Ан, го прободе в стомаха като стоманено острие. Въздъхна тежко, стана от стола и изкачи стъпалата, които водеха до неговата стая. Макар стомахът му да се свиваше от глад, не му обърна внимание и замислено закрачи напред-назад.

— Защо, Лиз-Ан? — запита той стените.

Като не получи отговор, закрачи още по-бързо, докато накрая болката в ранения крак стигна чак до хълбока и Джилбърт трябваше да спре. Хвърли се на леглото и започна да го разтрива. Обвини се, че е позволил на сестра си прекалено голяма свобода. А после мисълта му се върна на въпроса, защо тя беше пленила Уордю. За Бога, защо никой не я беше попитал?! Защо, за Бога, никой не беше я защитил? Робърт Коултър никога не беше обръщал гръб на предизвикателствата. Беше изпълнявал, и то добре, длъжността на капитан повече от двайсет години. Беше служил на бащата на Джилбърт още по времето на крал Стивън, когато конфликтите между съседните имения бяха постоянни. Защо тогава беше позволил на Лиз-Ан да се предаде? Дали годините на относителен мир не го бяха накарали да омекне? Защото ти позволи на Лиз-Ан да подлага авторитета ти на съмнение, ти й позволи да превишава правата си, както и твоите. Джилбърт затвори очи. И твърдо реши, че ще промени нещата, когато върне сестра си у дома. Време беше — и за него, и за нея — да обърнат гръб на миналото и да влязат в ролите си. Твърде дълго бяха позволявали на миналото да ръководи съдбата им. Мислите му неминуемо го доведоха до спомена за онази студена нощ, когато беше пролята кръвта му. И той неохотно се потопи в него с ясното съзнание, че му предстои да направи някакво страшно откритие. Припомни си всички болезнени подробности. Горещата болка, която беше експлодирала в гърдите му. Той беше паднал, все още стискайки здраво меча. Беше видял като през мъгла новия си противник, който имаше невероятно светла коса. Но не беше успял да го разгледа, защото изпадна почти в безсъзнание. И тогава чу вик, който раздра душата му. Лиз-Ан! Опита се да победи спусналия се над него мрак, но той се оказа по-силен от изнемощялото му, ранено тяло. Нещо го дърпаше към небитието, но той се държеше здраво за живота. Една нова, по-голяма цел… Джилбърт преживя всичко отново. Дишаше тежко, на пресекулки. Парчетата от мозайката най-после се подредиха. Макар да беше видял само смътно мъжа, който водеше атаката, Лиз-Ан беше запомнила всяка една негова черта. Възможно ли беше? Такава светла, почти безцветна коса, не беше нещо обичайно. Поклати глава. Защо беше необходимо на един благородник да се предрешава и да се държи като обикновен разбойник? Та това бе направо нелепо! Но нямаше друго обяснение за поведението на Лиз-Ан. Нима тя не се беше заклела някой ден да си отмъсти на негодника? И затова ли Уордю я беше отвлякъл? Ако беше така, какво възнамеряваше да прави той с нея? Джилбърт знаеше отговора. Тя нямаше да живее дълго. А дали беше още жива? Изправи се и се спусна по стъпалата, като ги вземаше по две наведнъж. Нямаше време за почивка. И тази нощ той и хората му щяха да прекарат на конете.