Тамара Лий - Войнствена любима

Като изминаха няколко минути, а тя не се появи, Рейналф започна да чувства безпокойство. Обърна се и претърси околността с поглед, за да види зелената й рокля. И изруга наум. Не беше помислил колко лесно ще й бъде да се слее със зеленината на гората.

— Лиз-Ан! — извика той. — Не се бави!

Не получи отговор. Затвори очи и поклати невярващо глава. Дали отново не се беше опитала да му избяга? Нима отново я беше подценил? Извика пак и пак не получи отговор. Този път изруга гласно и се втурна в посоката, в която беше изчезнала. Не можеше да е отишла далеч.

— По дяволите! — каза той, като стигна до мястото, където я беше видял за последен път.

Не се чуваше нищо, което би могло да му подскаже къде е отишла. Той вдигна глава и се ослуша. Заслони очи от слънцето и огледа клоните на дърветата. И миг по-късно я видя. Беше се изкатерила до средата на едно вековно дърво. Как беше успяла да стигне толкова нависоко, и то с тези дрехи, които спъваха всяко движение? Не преставаше да се чуди чак докато се озова под дървото. Беше като момче, малко палаво момче, което непрекъснато създава проблеми.

— Не си много бърз, нали? — каза тя и му се усмихна дяволито. — Ако знаех, че ще ти трябва толкова много време, може би щях да се опитам да избягам.

Под полата на роклята се виждаха добре оформените й глезени. Гледката беше особено изкусителна.

— Какво правиш там горе? — запита той. Не обърна особено внимание на думите й, защото се бореше с надигащото се в слабините му желание.

— Оттук се разкрива прекрасна гледка. Мога да видя…

— Слез долу.

— Не, тук горе ми харесва повече. Може би и ти ще успееш да дойдеш.

За нейна изненада, той остави меча си на земята и започна да се катери по дървото. Не можеше да не се възхити на лекотата, с която той се справяше. Дори без отвратителните си дрехи, тя не би могла да постигне такава грациозност на движенията. Беше безкрайно благодарна, че той не беше видял нейното изкачване. Миг по-късно вече беше до нея. Не се осмеляваше обаче да седне на тънкия клон, на който седеше тя, защото тежестта му можеше да се окаже фатална. Протегна й ръката си.

— Дай ми ръка — каза той. — Ще ти помогна да слезеш.

— Не си ли ядосан? — В гласа й се долавяха недоверие и разочарование.

— Не. Надявала си се да ме ядосаш?

Тя кимна.

— Да.

— И защо?

Тя погледна към небето.

— Заради дългата езда, разбира се.

Той се засмя весело.

— Щеше да ти е по-удобно, ако се беше отпуснала.

— Бих искала да яздя сама на кон — предложи и толкова бързо извърна глава към него, че клонът се разклати и двамата за малко не паднаха на земята.

Думите й го накараха да стане изведнъж много сериозен.

— Ще говорим за това, когато отново стъпим на земята. Хайде, дай ми ръка.

Тя отиде съвсем до края на клона.

— Както сама се качих, така мога и сама да сляза.

— Не, само ще си счупиш врата!

Вече беше ядосан! Да я вземат дяволите заради способността й да предизвиква това чувство у него! Едва ли можеше да си позволява непрекъснато тази слабост! Тя го погледна право в очите:

— А теб какво те интересува дали ще си счупя врата?

Макар да не искаше да си го признае, вече твърде много се интересуваше от нея. И не само защото не би могъл да доведе отмъщението си докрай, ако й се случеше нещо. Когато тишината се проточи, тя сви рамене.

— От години се катеря по дърветата, стрелям с лък и се упражнявам с меч, Рейналф Уордю. Нямам нужда някой да ме спасява.

Рейналф си пое дълбоко дъх, за да се успокои, облегна се на ствола на дървото и се замисли над думите й. Когато проговори, гласът му беше изпълнен с нежност.

— Разкажи ми за детството си, Лиз-Ан.

Тя го погледна, изпълнена с подозрение.

— Защо?

Той сви рамене.

— Е, можеш и да не ми разкажеш, ако си готова да слезем долу.

Тя обмисли предложението му преди да отговори. И като реши, че в молбата му няма нищо лошо, я удовлетвори.

— Макар и да не ти се вярва, отгледаха ме и ме възпитаха като млада дама. Дори мога да шия и да правя прекрасни, равни бодове. — Изведнъж с изненада откри, че това чисто женско занимание, като че ли й липсва. — Но винаги съм се интересувала от нещата, които се смятат за мъжко владение. Веднъж дори предизвиках Джилбърт на дуел със стик срещу меч. Но на него не му се видя забавно.

Тя прехапа замислено устни и поклати глава. Рейналф беше заинтригуван. В главата му изникваха въпрос след въпрос, но той остана мълчалив. Чакаше я да продължи.

— Когато бях на четиринайсет, съвсем наскоро след смъртта на баща ми… — Гласът й заглъхна. Наложи се да преглътне, преди да продължи. — Джилбърт най-после отстъпи и започна да ме обучава в изкуството на войната.