Тамара Лий - Войнствена любима

— Това е любезност, която не съм очаквала.

— Уверявам ви, милейди — изръмжа той, — че не ви предлагам вода от любезност. Заповядаха ми да го сторя.

Силата на омразата му я изненада, но беше доволна, че го е накарала да проговори. Сви рамене и пое мяха.

— Не ме ли харесваш? — попита тя и отпи дълга глътка от студената, сладка вода.

Погледите им се срещнаха.

— Не харесвам змиите, милейди.

Тя почти се задави. Змия? Защо я смяташе за такава? Забележката му я засегна дълбоко, но тя не даде израз на болката си. За първи път го разгледа отблизо и внимателно. Беше по-възрастен от Рейналф поне с десет години. Някога черната му коса сега беше богато изпъстрена със сребро. Лицето му беше белязано от прекарана в детството едра шарка, но въпреки това беше привлекателен. Проницателните му сини очи бяха като две ледени блокчета под рошавите тъмни вежди. Очите му й напомниха тези на Джилбърт. Отпи още една, последна, глътка и му подаде мяха.

— Не мога да твърдя, че това ме изненадва — каза тя, — макар да ми се струва, че бъркаш страха с отвращението.

— Страх?

Лицето му й подсказа, че той се изкушава да я удари. Тя направи крачка назад и кимна с глава.

— Да. Много често мъжете се страхуват от онова, което не разбират. Но аз ти прощавам. Очевидно е, че предаността ти към господаря ти ти пречи да преценяваш правилно нещата.

Нека помисли малко върху думите й! За нейна изненада, силна руменина плъзна по лицето му и стигна дори до ушите му, които пламнаха. Свил длани в юмруци, Уолтър се завъртя на пети и се отдалечи. Може би беше отишла прекалено далеч, мислеше си Лиз-Ан, докато гледаше след него. Един нов враг няма да й е от полза, но съюзник… Замисли се за миг над тази възможност, а после тъжно поклати глава. Не, не беше вероятно хората на Рейналф да го предадат. Не би спечелила нищо, ако се опита да се сприятели с тях. Като въздъхна тежко, тя тръгна към брега на потока, където вдигна полите си и клекна до водата. Запретна ръкави и потопи длани в хладката вода. След дългата езда, по време на която се беше сгорещила, водата й подейства прекрасно, освежително. Напръска и лицето си, но остана без дъх, защото водата се оказа изненадващо студена — като че ли хапеше. Въпреки това тя напръска и врата си, като остави капките да се плъзнат надолу и да намокрят дрехите й. Струйката се стече между гърдите й и стигна до корема й. Тя се усмихна доволно и започна да си вее с полите на роклята.

— Какво си казала на сър Уолтър?

Лиз-Ан се стресна и подскочи, като при движението почти падна в потока. Не беше чула приближаването на Рейналф. За такъв огромен мъж, се движеше с учудваща лекота. Хвърли му злобен поглед през рамо.

— Нищо особено. Просто се съгласихме, че не се харесваме един друг.

Той присви очи.

— Не искам да предизвикваш безредици сред хората ми, Лиз-Ан. Отсега нататък няма да разговаряш с тях.

— Не съм направила нищо лошо.

— Видях те как се държиш с подчинените си. Не си мисли, че можеш да се отнасяш по същия начин и с моите хора.

Макар че възнегодува срещу думите му и да не искаше да му дава каквото и да било обяснение, тя се чу да казва:

— Ако говориш за онази прислужничка в замъка Лангдън, тя удари с юмрук моята камериерка.

Той протегна ръка:

— Няма да споря с теб.

Лиз-Ан беше обхваната от гняв и не забеляза, че разговорът им предизвиква интерес сред другите. Напълни шепите си с вода и я хвърли в лицето му. Той отстъпи встрани.

— Понякога се чудя дали наистина си пораснала жена, или си още дете — каза той.

Без да чака отговор я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Но с едно рязко извъртане, тя се освободи и отстъпи назад, вдигнала предизвикателно глава. Рейналф едва устоя на желанието да я бутне във водата.

— Последвай ме! — нареди и се обърна.

Тя се подчини недоволно, изправила рамене, за да си придаде достойнство.

— Можеш да се облекчиш тук — каза той няколко минути по-късно, след като я беше завел до едно отдалечено и усамотено местенце.

Тя вдигна вежди.

— Колко мило от твоя страна!

Той остави сарказма й без отговор. Посочи към група дървета и й направи знак да отиде там.

— Не подлагай търпението ми на изпитание — предупреди я той, когато тя мина покрай него.

Лиз-Ан беше в отвратително настроение и реши, че няма да го послуша. А Рейналф скръсти ръце на гърди и замислено загледа младия скуайър, като се питаше каква задача да му възложи, за да се излекува от неприязънта си към Лиз-Ан. Очевидно, гордостта му беше пострадала жестоко и той искаше да бъде сигурен, че Лиз-Ан няма да има възможност да повтори удара си.