Тамара Лий - Войнствена любима

Нямаше да бъде изненадана, ако направеше опит да я удуши. Може би дори нямаше да го обвинява, защото думите й бяха наистина предизвикателни. Но той не направи нищо. Само изруга, пусна я и легна до нея. Лиз-Ан се хвърли към другия край на леглото и без да иска, го преобърна.

— Ще видя какво е онова, което криеш от мен — заплаши я той и заобиколи, за да стигне до нея.

Лиз-Ан бързо скочи на крака и започна да разтрива гърба си на мястото, върху което се беше приземила. Отстъпи назад, за да не бъде принудена да вдигне лице към Рейналф, ако иска да срещне погледа му. Хладният утринен въздух й напомни, че е облечена съвсем леко — само по долни дрехи. За да се прикрие, скръсти ръце на гърди.

— Онова, което не ти принадлежи, не е скрито от теб — отговори тя. — Моите тайни са си мои собствени, Рейналф Уордю. Споделям ги само с хората, които харесвам. А теб… теб не те харесвам.

В последвалата тишина той се наведе към нея, но не направи крачка напред. Когато най-после проговори, гласът му беше опасно нежен.

— Уморих се да слушам подигравките ти — каза той. — Отсега нататък ще се обръщаш към мен с „милорд“, защото сега съм такъв. И само в леглото ще използваш малкото ми име. Разбра ли?

Лиз-Ан отговори по навик, без да се замисли.

— А ти ще се обръщаш ли към мен с „милейди“?

И в същия миг съжали за прибързаните си думи. На лицето му се спусна тъмен облак. Помисли си, че сега вече ще я набие. С приглушен вик изтича до отвора на палатката. Отметна платнището и се втурна навън. Блъсна се в Геоф, който носеше табла с храна. Като видя одеждите й, и по-точно липсата на такива, Геоф отвори широко уста. Няколко от мъжете също спряха, за да я погледат. Тя веднага замръзна на мястото си, втренчена в Геоф. И не оказа съпротива, когато Рейналф я издърпа обратно в палатката. Разтърси я силно.

— Нима нямаш капка разум? Нима мислиш, че ще ти разреша да се разхождаш наоколо полугола?

— Не помислих… — опита тя да се защити. По бузите й се стичаха сълзи. Закъсня да наведе глава и той ги видя.

Рейналф въздъхна тежко и я накара да седне на леглото, което вече беше изправил. А после придърпа завивките върху нея. Отиде до входа на палатката и направи знак на Геоф да влезе.

— Добро утро, милорд — поздрави го младият скуайър.

Беше се зачервил — дали от усилието да носи таблата, или заради срещата си с Лиз-Ан — не можеше да се каже. Остави храната и взе таблата, останала от снощи, като внимателно избягваше да поглежда към леглото. Рейналф му върна дрехите и го побутна към изхода. Като се обърна към Лиз-Ан, видя, че тя наднича над завивките към храната. Отчупи парче хляб, взе една ябълка и й ги подаде. Беше изненадан от плахостта й и проявеното възпитание. Хрумна му, че макар той да не я смяташе за „лейди“ тя непрекъснато показваше, че притежава обноските на истинска дама. Смръщил вежди, той отвори сандъка и извади от него чисти дрехи. Любопитна да види какво друго има вътре, Лиз-Ан се наведе напред. Не успя да види обаче нищо друго, освен още дрехи. Той побърза да хлопне капака.

— Тук няма да намериш нищо, с което би могла да ме намушкаш между ребрата, Лиз-Ан. Затова не рови из нещата ми.

Тя сви рамене и отбягна погледа му.

— Не се тревожи — отговори. — Не притежаваш нищо, което да ме интересува.

Отхапа от ябълката, подпря се на лакът и залюля крака. Рейналф си напомни, че е търпелив човек, отиде до леглото и бързо се съблече. Като видя голото му, стройно и мускулесто тяло, Лиз-Ан спря да диша. По лицето й плъзна руменина и тя побърза да извърне глава. Парченце ябълка беше заседнало в гърлото й. Опита се да си поеме дълбоко дъх, за да напълни дробовете си и за да отстрани парченцето от гърлото си. Рейналф веднага я изправи на крака и започна да я удря по гърба. Отпусната в ръцете му, тя се питаше кое е по-голямото зло липсата на въздух или неговите удари. След миг ябълката изскочи от устата й. Дишайки все още на пресекулки, тя му хвърли поглед през рамо.

— Ама че лоша ябълка! — рече закачливо и му се усмихна.

Рейналф понечи да й каже, че хуморът й е неуместен, но усмивката й прогони всички мисли от ума му. Тя не приличаше на нищо, което беше виждал досега. Озари цялото й лице, очите й придобиха яркозелен цвят, бузите й приятно порозовяха, зъбите й се показаха, прилични на перли. За първи път, едва сега, той забеляза двете чаровни трапчинки на бузите й. Беше като хипнотизиран.

— Бих искал по-често да се усмихваш — каза той и докосна трапчинките й с пръсти. И веднага съжали за думите си.