Тамара Лий - Войнствена любима

— Да, вчера удържах думата си, но днес правилата са променени.

Значи все още имаше намерение да я изнасили. Не беше се променил. Тя срещна погледа му.

— Имаш намерение да ме направиш своя любовница? Такова ли ще бъде наказанието ми?

Рейналф се усмихна.

— Не, това ще бъде твоя привилегия. А също и моя. Отмъщението си ще постигна по други начини.

Нямаше да й признае, че вече беше отхвърлил всичките си внимателно замислени начини да я накаже. Сега, след като я беше отмъкнал от дома й, наистина не знаеше какво да прави с нея. Арогантните му думи запалиха в гърдите на Лиз-Ан множество чувства, които накараха тялото й да се вцепени, а гласът й — да стане по-дълбок.

— Уверявам те, че ще бъде достатъчно да ме изнасилиш. Хайде, свършвай с това и ме пусни!

— Да те изнасиля? Не, Лиз-Ан, нямам нужда от това, а и методите ми по отношение на жените не са такива. Ти ще трябва да ме помолиш да те взема. И само когато съм готов, ще направя това.

Той няма да я изнасили? Но нима не беше казал, че правилата на играта са променени? В пълно недоумение, тя отново се обърна към безотказната си защита — омразата.

— Ще има да чакаш цяла вечност — процеди през зъби. — Ти ме отвращаваш.

Той не реагира, лицето му остана безразлично.

— Ще свикнеш с докосването ми и то ще започне да ти харесва.

— Никога няма да те пожелая!

— Но ти вече го направи. Видях го в погледа ти, почувствах го в допира ти. Нима знаеш толкова малко за страстта, че дори не можеш да я разпознаеш? Или просто играеш поредната си игра?

— Ти, нахален звяр! Презирам те! — Внимателно потисканите чувства излязоха на повърхността.

— А, значи така. Но мисля, че желанието ти към мен е по-дълбоко и по-силно.

Тя си пое дълбоко дъх.

— По-скоро бих желала да те намушкам с нож!

— В това не се съмнявам. Но няма да успееш. — Топлият му дъх раздвижи косите й. — Кажи ми как е възможно аз да те познавам по-добре, отколкото ти самата се познаваш?

— Не, ти въобще не ме познаваш…

— А сега ще си получа целувката — каза той и се наведе към нея.

Тя навреме обърна глава и избегна допира на устните му. Той успя да я целуне само по бузата. Но без колебание, устните му стигнаха чак до ухото й. Като усети топлия му влажен език страстно да завладява тази нейна чувствителна част, тя изпищя високо и обърна глава на другата страна. Той се засмя и стрелна устни към другото й ухо. После потърси чувствителното място под него. И още по-надолу — към основата на врата й. По гърба на Лиз-Ан полазиха сладки, забранени тръпки. Тя стисна здраво очи. Сърцето й биеше учестено и глухо, като да беше пробягала дълго разстояние. Ушите й бучаха. Почувства топлина като горене по време на треска. Сетивата й бяха изострени до краен предел. С нарастваща тревога разбра, че нещо става с нея. Гневът я беше предал. Беше се превърнал в някакво ново чувство, което едновременно я очароваше и плашеше. Умът й водеше война с тялото. Издигнатите от нея прегради започнаха да падат една по една. Не, това не може да е тя. Тя мрази този мъж…

Предвкусвайки победата, Рейналф завладя устата й, търпеливо изчаквайки тя да му отговори със същото. Когато почувства как у нея се надига страстта, пусна ръцете й и плъзна своите към гърдите й. Тя потръпна и изви тяло към него.

— Отвори си устата — каза той с плътен и дрезгав глас. Тялото му отчаяно искаше да се освободи от напрежението.

Лиз-Ан беше напълно объркана от новите чувства, породили се в предателското й тяло, и замаяна му се подчини. Рейналф пъхна езика си в устата й и се опияни от сладкия нектар, който се криеше там. Той чу изплъзналия се от гърлото й стон, почувства ръцете й да го галят по косата и продължи любовната игра с езика й, който плахо му отвръщаше. Макар и много трудно, се откъсна от сладостта на устата й и се вгледа в зачервеното й лице.

— Лиз-Ан, погледни ме — каза той.

Тя повдигна крайчеца на устните си, а после отвори очи. Погледът й беше замаян, отнесен, а зелените й ириси имаха оттенък, какъвто не беше виждал досега. Той беше като хипнотизиран. А после цветът на очите й потъмня до тъмнозеления, познат нему, цвят на гнева. Лиз-Ан се срамуваше от случилото се. Напомни си, че трябва само да отвори очи и да погледне лицето му, за да забрави докосването му. Усмихна се горчиво.

— Свърши ли вече?

Той присви очи и продължи да я гледа. Сграбчи я за раменете.

— Какво виждаш в мен, като ме гледаш така?

Тя трепна.

— Страхувам се, че няма да бъдеш доволен от моите наблюдения.