Патрик Лий: Проломът

Не мога да благодаря достатъчно на тези хора, но ще опитам. На Джанет Рийд, най-здраво работещия агент в бизнеса, която май прие буквално клишето за „града, който никога не спи“, след като се премести в Ню Йорк. На редактора ми Сара Дюранд от „Харпър Колинс“, която видя тази история такава, каквато трябваше да бъде, и благодарение на която тя стана реалност.

Огромно благодаря на Емили Кръмп и всички страхотни хора от „Харпър Колинс“ за здравата им работа, за която не би стигнала и цяла страница благодарности.

На първата годишнина от излизането от затвора Травис Чейс се събуди в четири сутринта от ярката слънчева светлина, проникваща покрай щорите на прозореца. Натовари раницата в експлоръра, излезе от Феърбанкс по Шосе 2 и след час гумите на колата свистяха по асфалта на магистралата Далтън, водеща на север към Полярния кръг и Брукс Рейндж оттатък него. От билата на най-високите хълмове виждаше пътя и тръбопровода — виеха се на километри напред през ниските ридове и пламналите от розовата върбовка долини.

Пътуването не бе празник. Никак даже. А обмисляне на всичко, което имаше значение — къде се намира и накъде ще продължи оттук нататък.

Таблото показваше, че навън е петнадесет градуса. Травис спусна прозорците и остави влажния въздух да нахлуе в купето. Лятото беше в разгара си, но тук то приличаше по-скоро на пролет в Минеаполис. Долавяше се миризма на мокра трева, току-що освободила се от снежната покривка.

Стигна Колдфут в десет и спря да хапне. Градчето, състоящо се от няколко постройки и население под двадесет души, зависеше изцяло от търговията с пътниците по Далтън. Предимно шофьори на камиони, тръгнали към нефтените полета в Прудоу Бей, на четиристотин километра на север. Колдфут бе последният признак на човешки живот по магистралата преди последния водораздел и дългото спускане към морето.

Травис нямаше да продължи чак дотам. Планините, заради които беше дошъл, бяха точно тук. На запад от градчето националният парк и резерват Портите на Арктика следваше хребета в триста и двайсет километрова дъга на югозапад. Там нямаше пътища; нямаше дори пътеки. Туризмът в Брукс Рейндж беше изцяло неофициален, макар че различни уебсайтове и пътеводители описваха най-сигурните и често използвани маршрути. Травис ги беше изучил всичките, след което бе начертал свой собствен, за да ги избягва.

Остави колата на депото, напълни бутилките с вода, нарами раницата и преди единайсет вече беше на път. Когато спря за вечеря (пакетче замразен и вакуумиран кафяв ориз, който сготви на малкия газов котлон), беше изкачил първия хребет, извисяващ се на шестстотин метра над градчето. На юг последните сто и десет километра от пътуването се губеха в безкрая — назад към света и към местата, между които трябваше да избира.

Аляска или Минесота?

Естествено, имаше натиск да се върне у дома. Натиск от всички, които познаваше. Беше минал само месец от освобождаването му, когато си купи еднопосочен билет за Феърбанкс; някои от близките му дори не бяха имали възможност да го видят. Какво бъдеще виждаше за себе си на север, на повече от три хиляди километра от семейството си?

А какво бъдеще виждаше сред тях? Дори за малцината, които можеха да разберат и да му простят стореното, той винаги щеше да е братът, прекарал петнайсет години в затвора. След двайсет години, в очите на следващото поколение, все така щеше да е „онзи тип“. Онзи чичо. На това ли му викат свобода?

Продължи към следващото било, преди да спре, за да прекара нощта. Или по-скоро онова, което минаваше за нощ тук — няколко часа хладен здрач, когато слънцето се топваше в мъглата над северния хоризонт, но без напълно да се скрива. Опъна палатката на меката почва до заснежения гол участък, простиращ се километри по горната част на склона, и седя близо час пред нея в очакване сънят да го налегне.

На осем, а може би десет километра на запад (тук разстоянията бяха трудни за преценяване) се издигаше каменист хребет, по-висок от подножията, които бе изкачил досега. Стори му се, че вижда в задържалата се светлина сенки, които бързо пробягаха по скалата. Извади бинокъла, опря лакти на коленете си и наблюдава хребета повече от минута, преди да ги открие — бели диви овце, двайсет или повече, движеха се с призрачна лекота по почти вертикалната гранитна стена. Агнета на възраст не повече от два месеца следваха майките си с уверена умела стъпка. Гледа ги, докато не изчезнаха зад един скален ръб.