Патрик Лий: Бегачът

Малко след три сутринта Сам Драйдън предаде нощта си на безсъницата и отиде да потича по дъсчената пътека. Хладната влага във въздуха се лепеше по тялото и филтрираше светлините на Ел Седеро от лявата му страна. Градът се плъзгаше край него в мъглата като танкер. От дясната му страна беше Тихият океан — черен и мълчалив в нощта като края на света. Екът на стъпките му върху старите дъски се връщаше в мрака от всички страни.

Да не спи не беше нещо лошо. Спането водеше сънища за по — щастливи мигове, които по свой начин бяха по-лоши от кошмари.

Живачните лампи над главата му хвърляха светлина в мъглата. Виеха се като змия в южна посока. Последната от тях се губеше в мрака, където дъсчената пътека свършваше при канала. От време на време Драйдън минаваше край някой лагерен огън на брега и дочуваше откъслеци от разговор, усилвани от мъглата. Ниски гласове, смях, струпани силуети, осветени от пламъците. Проблясъци от живота такъв, какъвто би могъл да бъде. Това, че ги виждаше, го караше да се чувства като натрапник. Като призрак, който минава край тях в мрака.

Макар да живееше в Ел Седеро от години, това нощно тичане беше нещо ново. Преди няколко седмици започна да го прави по всяко време на нощта. Идваше му на пристъпи, като натрапчиви пориви, с които не беше сигурен, че може да се пребори. Всъщност досега не се бе опитвал. Смяташе раздвижването и свежия въздух, ако не изцяло приятни, поне за освежителни. Нямаше съмнение, че тренировката беше добра за него, макар по външния му вид да не личеше, че има нужда от нея. За ръста си от метър и осемдесет беше слаб и младееше за своите трийсет и шест години. Може би тичането беше опит на неговия мозък да го измъкне от инерцията. Така преди месеци го беше обяснил един негов приятел. Един от малцината, които още наминаваха. Преди пет години, веднага след случилото се, имаше много приятели. Оказваха подкрепа, когато това се очакваше от тях. По-късно бяха настоятелни и го тласкаха така, както го правят хора, които ги е грижа. Тласкаха го да започне живота си отново. Беше казал, че го оценява високо, че са прави — разбира се, след известно време човек трябва да продължи. Беше се съгласявал, кимал и наблюдавал как очите им стават тъжни, когато разберат, че казва това само за да ги накара да млъкнат. Не беше правил опити да обясни своята гледна точка. Не беше разкрил, че да ти липсва някой може да се усеща и като пост, който някой те е изпратил да заемеш. Че може да усещаш липсата като задължение.

Мина край последния от лагерните огньове. Тук брегът под дъсчената пътека ставаше каменист и влажен. Влагата улавяше светлината от всеки уличен стълб. През следващите няколкостотин метра брегът беше пуст. Минута по-късно стигна до кръстовище. Втора дъсчена пътека водеше навътре в сушата.

Той намали и спря. Почти винаги го правеше на това място. Не беше сигурен с какво го привлича — може би просто с пустотата си. Кръстовището лежеше в мрака между лампите и тук никога нямаше хора. В нощи като тази, когато няма нито луна, нито вълнение, това място беше като изолатор за сетивата.

Облегна лакти върху дървените перила с лице към морето. Когато дишането му се успокои, до него започнаха да долитат слаби звуци. Съскането на гуми по магистралата, която беше зад дюните на километър и половина навътре в сушата. Малки животни, които се движеха в тревата зад дъсчената пътека. Драйдън беше стоял там повече от минута, когато чу друг звук: тропането на бягащи крака по дъските.

За миг си помисли, че е друг бегач. После разбра, че не е, защото ритъмът беше прекалено бърз. Във влажния въздух беше трудно да се проследи източникът на звука. Погледна наляво, после надясно по протежение на дъсчената пътека, но на фона на светлината не видя никого да идва. Точно се отдръпваше от перилата и се обръщаше, за да погледне към пътеката към сушата, когато от тази посока спринтиращата фигура се блъсна в него.

Чу някой да ахва — гласът на младо момиче. На мига тя се задърпа, оттласна се назад от него в паника, готова да се обърне и да хукне презглава.