Патрик Лий - Бегачът

Един от мъжете на бреговата ивица, очевидно Клей, се обърна и закрачи назад, а кръгът от фенерчето му заплашително подскачаше по земята. Той спря в края на пътеката и вдигна глава към водача. Ако беше свалил очи и погледнал напред, щеше да срещне погледа на Драйдън, който беше на не повече от половин метър от него. Драйдън не посмя дори да обърне глава, защото и най-малкото движение можеше да го издаде. Надяваше се, че трепкането на мускулите му не се вижда толкова силно, колкото го усеща.

Не можеше да види почти нищо от чертите на Клей. Мъжът беше не повече от силует на фона на черните вода и небе. Само отблясъците от светлината на фенерчето разкриваха по някоя подробност: средно дълга коса, черни дрехи, висящо на ремък през рамото оръжие. Автомат, който приличаше на МР-5 с голям заглушител на дулото.

Горе водачът каза:

— Това вече е извън контрол. Върни се в микробуса и настрой радиото за покриване на полицейските канали в радиус от трийсет километра. Обади се на Чернин, накарай го да работи по личните мобилни телефони на полицаите и федералните агенти, разположени в района. Претърси ефира за ключови думи като "момиче" и "изгубено". Опитай и "психиатрия", докато търсиш.

— Смяташ, че ако говори с някого, той ще си помисли, че е излязла от лудницата?

Изведнъж Драйдън усети как пръстите му започват да се плъзгат по влажното от мъглата дърво. Никакво усилие не можеше да ги спре. Само след секунди щеше да изгуби хватката си.

— Има голяма вероятност — отговори водачът.

След половин сантиметър върховете на пръстите на Драйдън успяха да се задържат. Почувства, че след едно мигване ще изгуби тази малка резерва.

— А ако въпреки това я изгубим? — попита Клей.

Около секунда водачът остана мълчалив, после отговори:

— Или тя ще бъде погребана в ямите за чакъл, или ние.

Драйдън се стегна в очакване на падането, опитвайки се да измисли начин да стане на крака и да избяга с момичето.

В този миг почувства движението ѝ. Безмълвно свали ръцете, обвити около гърдите му, протегна ги над главата му и ги притисна с все сила към върховете на неговите пръсти. Малката сила, която тя можеше да приложи, беше достатъчна, за да се почувства разликата, и хватката му успя да се задържи.

Сред хаоса от мисли, надпреварващи се за вниманието на Драйдън, една за миг надделя над останалите. Как, по дяволите, беше разбрала?

Секунда по-късно Клей пъхна фенерчето в джоба, покатери се на дъсчената пътека и хукна обратно натам, откъдето групата беше дошла. Драйдън зачака водачът също да тръгне нанякъде, но той остана за миг на мястото си, дишайки доловимо в мрака. След това се обърна и закрачи, трополейки, на север след преследвачите. Когато стъпките му заглъхнаха, Драйдън най-сетне измъкна крака от гредата и се разгъна. Кръвта плисна като ледена вода в мускулите му. Момичето запази равновесие върху скалите и се наведе край него, за да огледа плажа. Драйдън също погледна. Преследвачите бяха на стотина метра от тях.

Момичето подсмръкна. Драйдън осъзна, че плаче.

— Благодаря — прошепна то. Гласът му се пречупи. — Съжалявам, че трябваше да направиш това за мен.

Той имаше хиляди въпроси, но те можеха да изчакат няколко минути.

Обърна се и огледа пътя навътре в сушата за някакъв маршрут за бягство. Между дъсчената пътека и пристанищния път имаше утешителен участък от мрак. На една пряка в северна посока задните улички на Ел Седеро бяха заслонени с клони и водеха дълбоко навътре в сушата. Той и момичето можеха да поемат по дългия път за дома му и да направят кръг обратно до къщата му на половин километър северно от крайбрежието.

След като хвърли един последен поглед, за да се увери, че преследвачите се отдалечават, Драйдън поведе момичето под дъсчената пътека и през високата трева от другата страна.

Не проговориха, докато не се отдалечиха на три преки от крайбрежието, крачейки в северна посока по тъмните улици към стария град. Дори тогава Драйдън внимаваше за Клей, ако по случайност беше поел по този маршрут към микробуса — морската мъгла не беше достатъчно гъста, за да им осигури прикритие. Обаче поне засега, изглежда, разполагаха с цял Ел Седеро.

Драйдън заговори тихо:

— Кои са тези? За какво е това? Свидетелка ли си или нещо подобно?

Момичето поклати глава.

— Не мисля. Не знам със сигурност.

— Не знаеш дали си станала свидетелка на нещо?

— Има и друго — отговори тя.

Драйдън още долавяше пресекливото ѝ дишане, макар още преди минути да беше престанала да плаче.