Патрик Лий: Бегачът

— Ей — попита Драйдън, — добре ли си?

Тя се спря и го погледна. Дори на слабата светлина от уличните лампи си личеше, че е уплашена от нещо. Гледаше го безизразно, но предпазливо, застанала така, че да може отново да хукне, макар да беше останала без дъх и едва ли щеше да стигне далече. Беше по джинси и тениска, но на краката нямаше чорапи и обувки. Тъмнокестенявата ѝ коса беше чиста, но несресана и се спускаше под раменете. Не можеше да е на повече от дванайсет. За миг очите ѝ станаха по-настойчиви. Драйдън можеше почти да види сметките, които се извършваха зад тях.

С лекота отбранителната ѝ стойка се промени. Още беше уплашена, но не от него. Вместо това насочи погледа си към сушата, оглеждайки внимателно мрака. Драйдън също погледна, но не видя нищо необичайно. Дъсчената пътека навътре в сушата водеше до пристанищния канал, а от другата му страна лежеше скрита в нощта веригата дюни.

— Наблизо ли живееш? — попита момичето.

— Кой те преследва?

Тя отново се обърна към него и се приближи.

— Трябва да се скрия някъде. Всичко ще ти кажа, но моля те, нека първо се махнем от тук.

— Дете, ще те заведа в полицейското управление, но не мога…

— Никаква полиция — каза тя толкова рязко, че Драйдън изпита желание да се обърне и да продължи нощния си бяг. Каквито и да бяха неприятностите на момичето, ако се набъркаше в тях, това нямаше да подобри неговата нощ.

Забелязвайки промяната на изражението му, тя пристъпи напред и го хвана за ръката с умоляващи очи.

— Не бягам от полицията. Не е това.

Погледът ѝ отново се стрелна настрани в същия момент, когато Драйдън с периферното си зрение улови движение. Той проследи вторачения поглед на момичето, но не можа да разбере какво вижда. Сега някак си успяваше да различи формите на дюните, които допреди малко бяха невидими в мрака. Те бяха обкръжени със слаби и местещи се светлини. Дишането на момичето стана накъсано.

— Да или не — каза то. — Повече не мога да чакам.

Драйдън можеше да различи отсенките на ужас в човешкия глас. Това момиче не се страхуваше, че ще бъде наказано за някое дребно престъпление, то се боеше за живота си.

Светлината около дюните се изостри и Драйдън изведнъж разбра какво вижда: хора с фенерчета се готвеха да прехвърлят гребена на дюните откъм далечната страна. Подтикът да се отдалечи от момичето беше изчезнал, заменен от усещането, че тук нещо съвсем не е наред и че то не лъже.

— Хайде — каза Драйдън.

Все още стискайки ръката ѝ, той се затича обратно по дъсчената пътека към своята къща. Беше принуден заради малката да намали само леко скоростта. Докато тичаха, Драйдън продължи да гледа към дюните. Той и тя не бяха минали и петдесет метра, когато първият силен лъч светлина се появи на гребена. Скоро след това се появиха още три. Изненада се колко близо бяха. Нощта въртеше номера на чувството му за разстояние.

Една от живачните лампи, извисяващи се над дъсчената пътека, бързо се приближаваше. Драйдън спря, а момичето едва не му извади ръката, когато спря с него.

— Какво правиш? — попита то. Гледаше преследвачите не по-малко напрегнато от него.

Той кимна към кръга светлина върху пътеката.

— Ще ни видят, когато минем под лампата.

— Не можем да останем тук — отбеляза момичето.

Мъжете с фенерчетата — вече бяха шестима — се спускаха бегом по склона на дюната.

Драйдън погледна над перилата към океана от другата страна на дъсчената пътека. Плажът беше само на около метър под тях. Той посочи към него и момичето разбра. Промуши се под високото до кръста перило и Драйдън го последва, стъпвайки върху струпаните под пътеката камъни. Брегът отвъд камъните се простираше на трийсетина метра до линията на водата. Тук-там имаше скали, но иначе плажът беше в по-голямата си част от пясък. Драйдън клекна и докосна повърхността. Беше гладка и равна, подгизнала от влагата и по нея, докъдето му стигаше погледът в мрака, не се виждаше и следа. Ако той и момичето оставеха стъпки по брега, преследвачите с лекота щяха да ги забележат и да тръгнат след тях. Затова насочи вниманието си към пространството под дъсчената пътека. Не беше обещаващо. Струпаните камъни бяха с размерите на волейболна топка и да се върви по тях щеше да е бавно занимание, особено като се добави и царящият в сянката на пътеката мрак. Дори по-лошо: на всеки няколко метра имаше подпорни греди, които кръстосваха пространството. Нямаше да са стигнали далече, преди мъжете да дойдат, и със сигурност поне един от шестимата щеше да скочи долу на плажа, за да освети пространството под дъсчената пътека. Като скривалище не струваше и пукната пара.