Патрик Лий - Бегачът

На Гол му трябваше малко време, за да може да отговори. Ръката му стискаше перилото на балкона. Осветеният с натриеви лампи град лежеше открит и ясен пред погледа му. Не беше мигнал нито веднъж, докато Кърен говореше.

— Сър? — попита наемникът.

Момичето беше изчезнало, подпомагано от мъж, чиято подготовка надминаваше дори тази на Кърен. Гол можеше да звънне на две места и след половин час да получи заличената част от досието на Драйдън. Щеше да го направи веднага след като приключи с този разговор, обаче подробностите едва ли щяха да имат значение. Фактът, че Драйдън е извършил нещо, което си заслужава да бъде заличено, означаваше, че притежава изключителни умения дори и да е бил извън играта от няколко години.

— Обърнете къщата наопаки — нареди Гол. — Всяко име, всеки имейл адрес — прекарайте всичко през системата.

— Клей вече се е заел.

— Помогни му — каза Гол и затвори.

Той проведе два разговора, за да пусне хората си да работят по досието на Драйдън. След това започна още един. Гласът, който се обади, прозвуча грубо и дрезгаво. Неговият собственик вероятно вече беше станал, защото във Вашингтон минаваше шест сутринта, но сигурно преди не повече от няколко минути.

— Съжалявам, че те безпокоя — заяви Гол.

— От какво имаш нужда?

Гол винаги се бе възхищавал от прямотата на този човек. В късните телевизионни хумористични предавания го показваха напълно погрешно като любезен глупак. Просто пред микрофон губеше равновесие.

Гол му каза всичко за деветдесет секунди, без да разкрасява каквото и да било. Когато свърши, линията остана дълго време безмълвна. Тогава нещо се изля в чаша. Гол знаеше, че въпреки ранния час не е вода.

— Имам нужда от сателитно покритие — обади се той. — Имам нужда от "Миранда" — цялото съзвездие. Имам нужда министерството на вътрешните работи и министерството на отбраната да бъдат изключени. Освен това имам нужда това да остане така, докато не кажа.

Мъжът в другия край на линията въздъхна. Нещо изскърца — може би диван, после звукът заглъхна.

— Ще се наложи да доложа това нагоре по веригата — каза мъжът.

Гол не попита колко време ще отнеме. Над този човек нямаше много по тази верига.

— Ще ти се обадя — каза мъжът. — Дай ми петнайсет минути.

Драйдън надничаше през разклонения клонак на един кедър в края на малкия парк. Той и Рейчъл се бяха придвижили само три преки от двора, в който първоначално се бяха скрили.

Шейсет секунди след последния разговор по радиото останалите мъже се бяха изсипали като призраци в квартала. Когато искаха да бъдат тихи, бяха много добри. Освен това бяха прибрали фенерчетата и станаха много по-трудни за откриване. Всеки път, когато Драйдън отвеждаше Рейчъл от едно прикритие до друго, преди това проучваше откритото пространство поне минута. Дори така бяха извадили късмет, за да стигнат чак дотук. В миналото тези хора бяха преминали елитно обучение. Драйдън го виждаше по движенията, които правеха и които пропускаха да направят. Никакво пилеене на енергия. Нищо забележимо. Преди години той самият бе обречен на същото.

Зае се да проучва парка. Едната му страна стигаше до редица задни дворове. Другата част беше открита към улицата. Докато гледаше, един силует премина през пространството между спортната площадка и няколкото люлки на трийсетина метра от тях.

Драйдън насочи вниманието си към близките къщи. Те се издигаха на изток от мястото, където се бяха скрили с Рейчъл, и се простираха навътре в сушата и встрани от морето. Планът, доколкото изобщо имаше такъв, беше да се придвижат в тази посока и да влязат в големия търговски район от другата страна на между щатската магистрала. Ако не друго, тази част на града беше много по-голяма, пълна с магазини, складове и индустриални парцели. По-лесно е да се скриеш и по-трудно да се търси. Там можеше да измисли някакъв план.

Мъжът се измъкна от парка на улицата, пресече я и изчезна в сенките между къщите от другата страна. Драйдън отново се обърна, разглеждайки внимателно откритото пространство между кедровия клонак и редицата къщи откъм източната страна. Разстоянието, което той и Рейчъл трябваше да прекосят, беше около двайсетина метра. В по-голямата си част мястото лежеше в мрак, но нямаше никакво прикритие. Всеки, който наблюдаваше, можеше да ги види в мига, когато излязат и тръгнат да го пресичат.

Огледа за последен път улицата и градините от другата страна. Никакво движение. Не се виждаше жива душа. Вече беше хванал ръката на Рейчъл. Обърна се към нея и кимна по посоката, в която щяха да се затичат. Уплашена, но готова, тя кимна в отговор. Драйдън напрягаше мускули, за да тръгне, когато момичето силно стисна ръката му. Спазъм, който можеше да бъде единствено предупреждение. Той дори не погледна към нея. Замръзна на мястото си и започна да диша безшумно през устата.