Патрик Лий - Бегачът

Три секунди по-късно един мъж мина пред кедровия клонак на по-малко от три метра от мястото, където бяха клекнали. Беше дошъл изотзад и отстрани, приближавайки се скрит от клонака. Стъпките му върху влажната трева бяха напълно безшумни. Дори сега, когато гледаше как пристъпва, Драйдън не чуваше нищо. Нямаше представа как го беше усетила Рейчъл. Тя беше метър по-близо до мястото, откъдето се беше появил мъжът, а слухът на децата обикновено е по-добър от този на възрастните. Но дори и дете, сетивата ѝ бяха направо невероятни.

Драйдън изчакваше. Мъжът влезе по-навътре в парка. Спря се и направи бавен кръг, плъзгайки за миг поглед по мястото, където се криеха Драйдън и Рейчъл.

Драйдън реши, че само големият брой храсталаци, стотици в парка и околните улици, е отказал преследвачите от систематичното им претърсване. Вместо това наблюдаваха откритите пространства за движение.

Мъжът завърши огледа си и пое по същия път, по който бе тръгнал онзи преди него. Когато изчезна, Драйдън отново огледа улицата. Беше празна или поне толкова, колкото му се стори преди това. Погледна към Рейчъл. Тя кимна, както винаги готова. Втурнаха се напред.

Не спряха да тичат цели десет минути. Когато след още пет Рейчъл забави ход, Драйдън я вдигна и продължи да тича почти без да намали скоростта си. Спря едва когато стигнаха насип, който се издигаше високо над магистралата.

Беше останал без дъх и усещаше леко главоболие в слепоочията. Не точно болка, а по-скоро нещо, напомнящо хлад. Каквото и да беше, означаваше, че е позагубил сили от времето, когато беше в разцвета си. Някога в частта той редовно покриваше петнайсет километра марш на скок с оборудване на гърба, което тежеше почти толкова, колкото момичето.

Възстанови се достатъчно, за да почне да диша безшумно, и се заслуша в нощта около тях. Над шума от движението по магистралата, което по-това време беше рядко, долови нещо, което се беше надявал, че няма да чуе: хеликоптер. Човек, който е в състояние да събере екип с автомати с монтирани на тях заглушители и е достатъчно нагъл да го използва по градските улици, със сигурност можеше да докара още ресурси. Хеликоптерът с термокамера щеше да ги открие толкова лесно, колкото е да видиш светлината в мрака.

Драйдън се вслушва още двайсет секунди, но нищо не можа да чуе. Това не означаваше, че са се измъкнали.

Вторачи се в търговската и индустриална част на града оттатък магистралата. Въпреки хеликоптера трябваше да се скрият. Точно се готвеше да се спуснат по насипа, когато нещо го накара да спре. Инстинктивен подтик, дълбоко заровен в съзнанието му, като усещането, че са ти настръхнали космите на главата.

В отговор на заплаха. Но каква заплаха?

Замръзна на място и отново се заслуша. Не се чуваше нищо друго освен шума от движението по пътя. Огледа мрака, но нищо не видя.

Страхът не беше предизвикан от нещо видяно или чуто. Беше само искрица в подсъзнанието. Усещане за допълнителна брънка от опасността, срещу която се бяха изправили. Какво бе това?

Зачака, но идеята му се изплъзваше. Всичко, което му хрумна, беше неочакваното прозрение, че оставането в Ел Седеро щеше да бъде грешка.

Рейчъл го наблюдаваше. Очите ѝ бяха загрижени, но си мълчеше.

Драйдън кимна към другата страна на магистралата. Зад дърветата в далечния край на около четиристотин метра напред грееха светлините на денонощен супермаркет.

— Време е да вървим — обяви той.

Компютърната зала един етаж под кабинета на Гол беше осветена само от плазмените екрани — всичко девет на брой. Гол крачеше наоколо, докато неговият главен инженер Лаури ги подготвяше за потока изображения от сателитите "Миранда". Потокът от данни още не беше тръгнал, екраните бяха празни, но конфигурирани и в очакване. Гол още не беше получил достъп до пилетата и всяка допълнителна минута забавяне караше пулсирането в главата му да се усилва.

— Кодовете потвърдени — обади се Лаури. — Сега очакваме изображенията да тръгнат.

"Миранда" бяха най-впечатляващите машини, изпращани някога от хората в орбита. Техните възможности за улавяне на термични изображения бяха десет години по-напред и от най-оптимистичните журналистически предположения. "Миранда" можеше да различи дебелака от кльощавия навсякъде по земята денем или нощем, обаче не това правеше тези апарати специални. Много шпионски сателити го умееха. Разликата беше, че "Миранда" можеше да го прави от петнайсет пъти по-висока орбита: от 3320 километра вместо от стандартните 216 на повечето шпионски сателити. Това означаваше, че всеки от сателитите има много по-широко ловно поле.