Патрик Лий - Бегачът

— Преди да кажа каквото и да било, трябва да направя нещо, за да ми повярваш — започна тя.

— Преследват те мъже с автомати. Каквото и да става, няма нужда да ме убеждаваш, че е истина.

— Може да започнеш да мислиш другояче, когато научиш повече.

Тя погледна надолу към ръцете си, които потупваха в ритъм по коленете. Каквото и да се готвеше да направи, то явно я караше да нервничи.

— Да знаеш — каза тя, — че това ще те изплаши.

— Повече от случилото се тази нощ?

— Много повече.

Тя силно издиша и преди Драйдън да успее да отговори, му нареди:

— Намисли си четирицифрено число. Случайно, а не част от телефонния ти номер или нещо друго, което някой би могъл да знае. Не го казвай на глас, само си го помисли. Стисни устни, за да не го кажеш случайно.

Драйдън стрелна поглед към нея, питайки се дали не е шега, но очевидно не беше. Тя се бе вторачила в него, а безпокойството протичаше през нея като електрически ток.

Драйдън отново се съсредоточи върху пътя и се зае със задачата. Стисна устни. Пренебрегна числа, които имаха някакво значение за него. Остави съзнанието си свободно да се рее и да избере напълно случайно число: 6724. Представата за него едва се беше оформила, когато Рейчъл го повтори:

— Шест хиляди седемстотин двайсет и четири.

Той се обърна и вторачи поглед в нея. Тя също впи очи в него. Пикапът стигна до разделителната лента и гумите засвириха. Драйдън го върна в лентата и отново се съсредоточи върху пътя. Няколко секунди не можа да измисли какво да каже. Никога преди не се беше срещал с нещо невероятно, но същевременно действително.

Погледна я отново. Тя още очакваше неговата реакция. Той се обърна напред и си помисли: кажи антилопа, ако чуваш това.

— Антилопа — повтори Рейчъл.

Кърен вдигна сто и петдесет, лавирайки между колите по магистралата.

— Намират се на седем и половина километра пред вас — каза Гол по мобилния телефон. — Спазват ограничението на скоростта, така че след минути ще ги настигнеш. Следващият изход е на повече от трийсет километра нататък.

— Разбрано — отговори Кърен, макар да беше сигурен, че Гол вече е затворил.

Понякога работата за Гол беше като да работиш за Бог. Неговите източници на познания сякаш граничеха с всемогъществото, макар да си оставаха напълно скрити. Освен това човек се пазеше да го ядоса. Кърен нямаше да се изненада, ако научи, че Гол може да превръща хората в стълбове от сол.

— Можеш просто ей така… да четеш мислите ми? — попита Драйдън.

Усети как съзнанието му се опитва да подреди всичко ставащо, но не смогва.

— Четеш не е точната дума — отговори Рейчъл. — Така излиза, че го правя нарочно. По-скоро е като чуване. Просто се случва. Дори не мога да го изключа.

— Значи чуваш всичко? Всяка мисъл, всяка идея?

Рейчъл кимна.

— Доколкото знам, да. Понякога е объркващо, защото не мога да различа моите собствени мисли от нечии чужди. Когато се уловя да мисля: би било кофти да ме застрелят точно сега, трудно е да разбера дали е твоя мисъл или моя. Но повечето мисли, да, повечето, мога да кажа, че са твои. — След това добави по-тихо:

— Мога да кажа, че си мил човек и ме харесваш и че когато си с мен, ти напомням някого. И това те прави едновременно щастлив и тъжен.

В съзнанието на Драйдън пропълзя напрежение. Нима сега ще трябва да цензурира мислите си? Всяко глупаво, случайно нещо, което му хрумва? Дали изобщо е възможно да го прави?

— Не се тревожи за това — каза Рейчъл.

Трябваше му секунда, за да осъзнае какво се беше случило току-що: тя отговори на негова мисъл, която дори не беше произнесъл.

— Съжалявам — обади се Рейчъл, — но не мога да чакам да кажеш нещо, ако искаш.

Дълго време Драйдън кара мълчаливо, вторачил поглед в разделителните линии, които прелитаха край тях.

— Как го правиш? — попита той накрая. — Как работи?

— Не знам.

— Винаги ли си можела да го правиш?

— Поне през последните два месеца. Колко време преди това — нямам никаква представа.

По свой начин тя прозвуча толкова объркана, колкото се чувстваше и той.

— Знам, че не работи на големи разстояния — добави тя. — Ако искаш да останеш сам, просто трябва да се отдалечиш малко.

Драйдън още усещаше странната хладина по слепоочията си. Не беше изчезнала, откакто я усети за пръв път на насипа пред магистралата. Сега, когато се замисли за това, се запита дали е била там преди това — в града, на дъсчената пътека в първите мигове, когато срещна Рейчъл.

— Тази хладина е от мен — обясни тя. — Каквото и да прави мозъкът ми, другите го усещат по този начин. — Каза го тихо и наранено, извинително. Драйдън почти можеше да прочете нейните мисли. Не мисли, че съм ненормална. Моля те, не ме изоставяй.