Патрик Лий - Бегачът

— Хората в онази сграда много му се чудеха — продължи Рейчъл. — Винаги бяха нервни заради него. Особено русокосият. Той е човекът, от когото научих повечето неща. Имаше помещение надолу по коридора от моята стая. Предполагам, че беше неговият кабинет. Прекарваше доста време там. Смяташе, че е извън моя обсег, но не беше.

— Какво научи от него?

Рейчъл затвори очи. Драйдън отново изпита усещането, че тя събира мислите си в кадър, опитвайки се да ги подреди така, че да имат смисъл.

— Че трябвало да получат информация от мен. Неща, които знам. По-скоро съм знаела, защото сега не си ги спомням.

Драйдън мълчеше и чакаше тя да продължи.

— Затова бяха нужни лекарствата в системата. За да ме накарат да говоря насън. Но не беше само това. Лекарствата трябваше да ме накарат да разговарям насън. Някой щеше да ми задава въпроси, а аз щях да отговарям. Все едно, че съм хипнотизирана. Проблемите ми с паметта бяха причинени и от лекарствата. Според русия това беше страничен ефект, който се проявяваше само когато съм будна. Докато спях, говорейки насън, все още си спомнях онова, което знаех. — Тя тихо въздъхна. Драйдън долови емоция във въздишката. И по някаква причина отсенки на страх.

— След време успя ли да научиш какво са измъкнали от теб? — попита той. — Чу ли мислите на русокосия?

Рейчъл поклати глава.

— Те никога не са ме разпитвали. Онова, което чух в мислите му, беше, че веднага след като лекарствата започнат да действат, той и останалите напускали сградата. Да ме разпитват идвали други хора. Те винаги си тръгвали, преди да се събудя. Русият и останалите нямаха представа кои са дори не ги бяха виждали. Така че не можех да разбера какво съм говорила в съня си.

Драйдън гледаше магистралата. Казаното от Рейчъл съвсем не звучеше странно. Той можеше да изброи три наркотика, които действат така, както тя беше описала. Беше виждал много пъти да се прилагат върху хора. И трите имаха страничния ефект, от който страдаше сега момичето: преграда в паметта, издигнала се, след като лекарството е поето за пръв път.

Рейчъл се обърна към него. Той я погледна бегло и видя, че веждите ѝ бяха повдигнати — израз на объркване от онова, което току-що беше чула в мислите му.

— Има много неща за мен, които някога трябва да ти обясня — каза Драйдън. — Ако те интересува.

Тя кимна и отново се загледа напред.

— Информацията, която се опитваха да получат от теб — отбеляза той, — изглежда те плаши.

Рейчъл кимна отново и той чу същото пресекливо дишане като преди.

— Защо се страхуваш от нея? — попита той.

— Защото те се страхуваха. Русият, останалите там, войниците. Те самите не бяха информирани, но познаваха други хора, които знаеха някои подробности. Други хора, които работеха за Гол, но на по-високи постове. Каквато и да е информацията в главата ми, те са ужасени от нея. Уплашени са така, както се плашат хората, щом става дума за наистина големи неща. Като болести. Като война. Имам чувството, че нещо… нещо се готви.

Студът в гласа на момичето сякаш проникна в костите на Драйдън.

— Това е — завърши Рейчъл. — Това е всичко, което знам. Страх ме е.

Преди Драйдън да успее да зададе въпрос, нов чифт фарове се появи зад тях на магистралата. Новодошлият смени лентите, за да надмине друга кола. Движеше се бързо.

Рейчъл реагира или на Драйдъновите мисли, или на неговата внезапна тревога. Тя се обърна, наведе се напред и се вгледа в огледалото на пътническата врата.

Драйдън не откъсваше очи от своето огледало, поглеждайки пътя само от време на време. Новопоявилият се автомобил мина пред светлините на колата, която надмина и за кратко се очерта формата му. Приличаше на микробус.

Гол наблюдаваше форда, чиито двигателен отсек и кабина бяха осветени в призрачното синьо-бяло на топлинното излъчване, от три различни ъгъла. Една четвърта миранда имаше по-широк зрителен ъгъл, който включваше и микробуса на Кърен и неговия екип. Той скъсяваше разстоянието с лекота и нямаше никакви признаци, че Сам Драйдън е забелязал преследвачите. Пикапът поддържаше същата скорост.

Телефонът на Гол звънна. Беше Холингс, човекът, на когото беше възложил да изрови засекретената част от служебното досие на Драйдън. Гол не вдигна. Нищо на света не беше по-важно от драмата, която щеше да се разиграе на тези монитори с жестока бързина и резултатност. Или поне така се надяваше. Драйдън беше добре обучен войник, но цялото обучение на този свят не можеше да компенсира превъзходството, срещу което беше изправен. Кърен и неговият екип бяха шестима мъже с най-модерни оръжия и обучение. На тяхна страна беше и елементът на изненадата.