Патрик Лий - Бегачът

— Едва го усещам — каза той. — Не се притеснявай.

Тя кимна и вдигна крака на седалката, обхващайки коленете си с ръце. Седнала така, изглеждаше много дребничка.

Четири минути докато надминат пикапа. Оттук Кърен не можеше да види стоповете му заради изкачванията и завоите на магистралата, но беше направил нужните сметки наум.

Погледна през рамо към средната седалка, където седяха трима от хората му с приготвени оръжия.

Не видя удоволствие по лицата им. Той също не изпитваше нещо, което дори леко да прилича на удоволствие. Работата трябваше да се свърши и толкоз. Ни повече, ни по-малко.

— Не си правете труда да обездвижвате пикапа. Направо открийте огън на месо. Първо момичето.

— Мястото, където ме държаха, беше като болница, като изключим това, че беше празна — започна да разказва Рейчъл. — Бях само аз и хората, които ме държаха там.

— Оттам ли избяга днес?

Момичето кимна.

Драйдън се опита да си го представи. Ел Седеро беше доста малък град. Трудно можеше да се сети за нещо, което да прилича на изоставена болница. Той се замисли за района, откъдето преследвачите на Рейчъл, изглежда, бяха дошли. Районът точно зад веригата от дюни. Там имаше бизнес парк — четиресет хектара добре поддържани площи с разпрострели се на всички страни едно-и двуетажни сгради. От онези постройки, край които можеш да минаваш всеки ден в продължение на двайсет години, без да им обръщаш някакво внимание. Можеш да работиш там и да нямаш представа какво се случва зад съседната врата.

— Това бяха сградите — потвърди Рейчъл. — Онази, в която ме държаха, беше самостоятелна и съвсем в края.

Драйдън я изчака да продължи. Още седеше, обхванала с ръце коленете си. Беше вторачила поглед напред в нощта, която тичаше срещу тях.

— Преди два месеца се събудих там — заговори тя.

— Бях вързана за болнично легло. Не знаех нито къде съм, нито коя съм. От време на време се появяваше един рус лекар, за да включи система в ръката ми или да я махне. Друг път идваха други мъже, същите, които ме преследват днес, и развързваха ремъците. По-късно идваха отново, за да ме вържат. Никой не говореше с мен, колкото и да питах. Никой не искаше да ми каже какво става с мен и защо.

Драйдън почувства как ръцете му стиснаха волана по-силно.

— През първите дни понякога — продължи момичето — улавях странни мисли в главата си. Известно време си мислех, че са спомените ми, които се връщат. Но това не продължи дълго, защото бяха прекалено странни. Например някои бяха мислите на мъж за неговата жена — от негова гледна точка. Тези мисли ставаха много по-шумни, когато русият или някой от останалите влизаше в стаята, и в един момент аз разбрах, че наистина ги чувам.

Драйдън надмина друг ТИР. Пред него пътят напред лежеше пуст и тъмен в продължение на километър и половина, дори повече.

— Всичко, което знам, научих от мислите им — каза Рейчъл. — На хората в тази сграда. То не беше много, защото и те не знаеха повече. Бяха получили задачата да ме държат там, но и те не знаеха откъде съм. Знаеха, че мога да чувам мисли — бяха предупредени за това — но никой не им беше казал защо мога да го правя, как съм станала такава. Така че и аз също не знам.

— Сигурно са знаели други неща. За кого работят… правителството, фирма или някой друг.

— Беше трудно да науча от тях нещо за това. През повечето време не бяха достатъчно близо до мен, за да ги чувам какво мислят. Дори и да бяха, почти никога не ми беше от полза. Ще се изненадаш колко са разхвърляни човешките мисли. Чуваш малки откъси от спор, който човекът води с някого, и те се повтарят отново и отново. Вероятно неща, които му се иска да беше казал. Понякога чуваш само песен в главите им. Рядко чуваш важни неща за техния живот: името им, работата — нещо подобно. Например ти колко често мислиш за своето собствено име?

— Мисля, че разбирам.

— Когато хората съсредоточат мислите си, в повечето случаи мислят за онова, което не знаят. За нещата, в които не са сигурни. Същото беше и с тези типове: задаваха си същите въпроси, които си задавах и аз. Например коя съм аз. Откъде съм дошла. Те не знаеха. Научих името на един, за когото работят, мисля, човек с голяма власт, човек, когото в мислите си наричаха Гол.

Името порази Драйдън. Беше го чувал и преди, макар да не можеше да му намери точното място. Смяташе, че е някой на върха на един от големите доставчици за отбраната. Високо горе, където се преплитат корпоративна Америка и правителството. Това не бе светът, в който Драйдън се движеше, но беше научил за него повече, отколкото му бе приятно, докато още беше на активна служба.