Патрик Лий - Проломът

Още празни редове и последен абзац, този път толкова блед, че Травис трябваше да наклони листа към светлината.

П.П. Ако убиете всички, не доближавайте онова, което взеха — сфера с диаметър 7,5 см, тъмносиня. Махнете се оттам и се обадете на Тангента.

Травис отново прочете цялата страница. Когато приключи, усещаше студ, пред който дебелото яке беше безсилно. Забеляза втори лист в джоба на ризата на госпожа Гарнър. Извади го и го разгъна. Имаше само няколко реда.

Ричард,

Често припадам и идвам на себе си, и когато губя съзнание, отново се връщам в стая 712 на общежитието, под юргана с теб, и гледам как снегът вали навън. Щастлив живот, прекаран с единствения мъж, когото съм обичала.

Травис — чувстваше се като натрапник — внимателно сгъна бележката и пак я сложи в джоба, точно както си беше.

Изправи се и едва сега видя земята през прозореца на десния борд, над мястото, където седеше Елън. И най-накрая видя и следите. От обувки. И от гуми на бъгита. Макар да изчезваха след края на снега, на около четиридесет метра от самолета, нямаше съмнение накъде водят.

Пейдж Камбъл се взираше в боровете и се мъчеше да се измъкне в безметежността на съня. Беше успявала на два пъти досега, може би за около минута — не кой знае колко, като се имаше предвид цялата ситуация, само някакви си трохи покой, но, за Бога, определено си заслужаваха. Помагаха дори като нещо, което очакваш с цялото си сърце.

Разбира се, нямаше да има нужда да ги очаква, ако отместеше главата си само с няколко сантиметра. Колкото да я повдигне над масата и да я стовари надолу с все сила, да счупи тила си и да прекъсне нещо, каквото и да било. Три или четири здрави удара, преди мъжът с лице на плъх да успее да я спре — и нямаше да я има.

Защо дори това желание изглеждаше прекалено много? Защо дори мечтата да умре беше въздушна кула?

Защото мъжът с лицето на плъх много добре разбираше от работата си, затова. Защото главата й бе вързана здраво, както и всяка друга част от нея. Дори езикът й бе защипан за зъбите, за да не може да го прехапе и да се задави със собствената си кръв.

Точно затова тя се мъчеше да избяга в съня. Беше същинска магия, когато успяваше. Изведнъж нямаше болка, нямаше ремъци, нямаше поляна в ледения безкраен ден. Местата от съня бяха познати, безопасни. Първия път се озова в уютното кътче за четене в дневната си. Не чете нищо в съня си; просто се разходи боса по каменните плочи и прокара пръсти по меката тапицерия на стола.

Втория път бе на плажа в Кармел, заравяше пръстите си в пясъка, по-надълбоко, където бе хладно. Не беше ходила там от години, но споменът бе така ярък, сякаш се случваше в момента.

Възможностите да се измъкне по този начин бяха редки. Можеше да го направи само когато действието на опиата започваше да минава, през последните пет или десет минути преди да я инжектират отново. Ако не внимаваше, те я усещаха и приготвяха спринцовката по-рано. Това означаваше, че за затваряне на очи не можеше и дума да става, не че това можеше да улесни преминаването в страната на сънищата. Просто се налагаше да иде там с отворени очи, но нямаше проблем. Беше успяла и двата пъти.

Единият номер бе да се взираш в боровете вместо в небето. Така светлината не бе толкова силна, което може би се равняваше на половината на това да отпусне клепачи.

Този път обаче не се получаваше. Прекалено много неща я разсейваха. Мъжът с лицето на плъх и един от другите спореха само на няколко крачки от нея, плещеха като картечници на своя език. Навремето Пейдж бе обожавала звуците му, беше го записала като втора специалност и бе заминала в чужбина за два семестъра, за да се потопи в него, след което бе потисната месеци наред, когато академичният й път я отдалечи от тази възможност. Сега си мислеше, че ако пред нея има голям червен бутон, който по магически начин може да откъсне езика на всеки мъж, жена и дете на планетата, който го говори, ще си счупи ръката от натискането му.

Стига ръката й да не беше вързана за някаква шибана маса.

Спорът приключи и отново се чуха стъпките на оня с лицето на плъх. А заедно с него дойде и иглата. Този път нямаше да има сънища.

Дойдоха и сълзите, още преди инжекцията и връщането на болката. Мразеше се, че не може да ги сдържи, мразеше се, че е позволила на тези хора да имат такъв контрол върху нея.

Тялото й трепна, когато иглата докосна кожата до пъпа. После проникна вътре и макар че на опиата щяха да са необходими няколко минути, за да подейства, тя вече усещаше как се разнася — студен и остър — в стомаха й.