Патрик Лий - Проломът

Питър Камбъл щеше да се пречупи.

Погледът му не се откъсваше от Пейдж. Жилавото дребно лайно с мустачките бъркаше в ръката й с нервния възбудител и тя крещеше от болка, но от време на време успяваше да присвие очи и едва-едва да поклати завързаната си глава. Посланието й бе недвусмислено — недей.

Но той щеше да го направи. Трябваше. Беше го отричал часове наред, макар че едва сега започна да го осъзнава.

Тези хора просто бяха спечелили. Помощта не идваше. Нямаше да дойде и след дни — ако изобщо дойдеше. Дръмонд се беше погрижил за това.

Дръмонд. Той се беше пречупил, нали? И под какъв натиск? Изобщо не можеше да се сравнява с техните мъчения. Доколкото бе разбрал, му се обадила жена му, плачела, били й опрели пистолет в главата. Почти всеки на този свят би се огънал пред подобно нещо, но от служителите на Тангента се очакваше да са по-силни. Силата бе едно от основните качества, по които ги избираха, и Питър бе готов да заложи живота си на твърдостта на Стюарт Дръмонд. Всъщност беше го направил. И беше изгубил.

Не беше голяма утеха, че и всички останали се бяха доверили на Дръмонд — при това изцяло. Кой друг би могъл да управлява самолет с някои от най-високопоставените хора на Тангента на борда, наред с най-опасния обект, излизал някога от Пролома? Но самолетът — от Токио за Уинд Крийк, Уайоминг, където обектът трябваше да бъде обезопасен завинаги — бе променил непредвидено курса си някъде над Алеутските острови. Дръмонд бе убил останалите от екипажа, след което бе понижил налягането в салона, без да пусне кислородните маски. Накрая бе свалил машината съвсем ниско, без да изпълни проклетите процедури за изравняване на налягането, и се бе насочил на север в Аляска под радара.

Бяха се свестили от писъка на разкъсвания метал, когато самолетът спря Бог знае къде и живителният въздух най-сетне отново изпълни салона през натрошения фюзелаж.

Докато отвън се чуваше приближаващият рев на двигател, по интеркома се разнесе гласът на Дръмонд. Беше изпаднал в истерия и едва можеше да говори. Питър схвана фрагменти от извинението и историята за отвлечената му жена, след което чу последните му думи, преди той да се самоубие.

Тази последна фраза — Мастилена струя — го изнерви повече от изстрела, който сложи край на връзката.

Тогава разбра, че няма надежда. Мастилената струя — технология, получена от друг обект от Пролома, малко по-безопасен и податлив — беше защитна мярка, предназначена да скрие катастрофирал самолет от сателити. Дори от онези, предаващи видеообраз. За заблуждаването им се използваха хитроумни трикове, например излъчване на многопосочен сигнал, който караше птичките шпиони да подминат мястото на катастрофата и да предават архивирани снимки. Ефективният радиус беше около осем километра от епицентъра, за да се прикрият и пръснатите отломки. В момента никоя сателитна платформа на света нямаше защита от него, макар че Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната разполагаше с имунизирана система, която щеше да бъде изведена в орбита през ноември — в края на краищата никога не можеш да си сигурен дали собствените ти играчки няма да бъдат използвани срещу теб.

Както се оказа, тази предохранителна мярка бе закъсняла с няколко месеца.

Онзи с мустака промени мощността на инструмента и тялото на Пейдж се сви в спазъм и от очите й отново рукнаха сълзи. Мъчителят го правеше на всеки няколко минути, за да наруши еднообразието и да не й позволява да свиква с конкретен вид болка. Серията мъчения щеше да продължи още час и половина, след което отново щяха да спуснат масата и да оставят Пейдж да почива един час, докато действието на опиата отслабне. Времето за почивка нямаше нищо общо със състраданието — просто мустакатият беше преценил до каква степен може да я измъчва, без да й позволява да умре. Опиатът сигурно бе един от десетината притъпяващи шока препарати, за които можеше да се досети Питър.

Време беше да се пречупи.

Вече не го беше грижа какви ще са последствията за света. Неговият свят се беше свил дотолкова, че вече не съдържаше дори самия него. А единствено Пейдж.

Можеше още сега да сложи край на болката й; с двайсетина думи можеше да им каже къде в самолета е скрит ключът на Шепота. Приличаше на дълга два и половина сантиметра ивица целофан и беше най-лесното нещо за криене на света, а сред всички части на един „Боинг 747“ дори на създателите му щяха да са необходими месеци да го открият, ако не знаеха къде точно да търсят. Питър можеше да каже на тези хора къде е скрит и след като го намереха и установяха, че не ги лъже, те щяха да пуснат куршум в слепоочието на Пейдж, а след това и в неговото.