Патрик Лий - Проломът

От групата около огъня се разнесе смях. Още преди три дни от това, че тия копелета бяха запалили огън, беше разбрал, че няма да ги открият навреме. През първите дванадесет часа се надяваше, че Елън е оцеляла. Питър и останалите от апаратната я накараха да се скрие в шкафа на централния компютър. Тя протестираше и искаше да сподели участта им, и отстъпи едва когато бъгитата спряха до самолета. Ако беше останала жива, можеше да изчака нападателите да си тръгнат и да се обади за помощ.

Но нападателите екзекутираха всички без Пейдж и него, след което започнаха да изстрелват пълнител след пълнител в апаратната и направиха всичко на парчета. Питър видя как четири куршума пронизват мястото, където се бе скрила Елън. Шансовете да е оцеляла клоняха към нула.

В края на първия ден, след като Пейдж вече бе издържала осем цикъла мъчения, решимостта на Питър се стопи до тънка нишка и единственото, което го крепеше да не се пречупи, беше гневната настоятелност в очите на дъщеря му, обещанието, че ще го мрази с цялата си душа, ако се предаде.

И след всички тези невъзможни часове силата й си оставаше непокътната.

Но от неговата не беше останал и помен.

Време беше.

Травис остави две от карабините в гората. Трета беше преметната през рамото му, а последната държеше в ръце.

На петнадесет метра от него Тънкия мустак все още се занимаваше с работата си. От тази позиция Травис можеше да види лицето на другия пленник — по-възрастен мъж, завързан за едно дърво срещу младата жена. Запита се дали на нечие друго лице по света се е изписвало по-голямо страдание.

На три метра от Тънкия мустак четирима други седяха около огъня, внимателно поддържан така, че да не дими. Един печеше месо. Четиримата явно се стараеха да не обръщат внимание на мъченията и разговорът им — Травис нямаше представа на какъв език говорят — като че ли бе просто шум, целящ да заглуши задавените писъци на жената.

Другите двама седяха обърнати към масата за мъчения, сякаш гледаха театрално представление.

Травис приклекна. Беше напрегнат. Щеше да се случи всеки момент. Беше направил обиколката за двайсет минути и на всяка крачка се беше молил да не е сгрешил в преценката си за скоростта, с която капеше водата, или за съпротивлението на спусъка.

Вече нямаше значение. Беше готов.

Реши най-напред да елиминира четиримата около огъня. Можеше да ги свали с един откос, стига да не се отдалечат много един от друг, когато вниманието им се отвлече. След това щеше да превключи на единична стрелба — палецът му вече беше на предпазителя — и да е по-точен с другите трима, които се намираха по-близо до пленниците. Дотогава вече щеше да е нахлул в лагера и да стреля от упор.

Дишаше спокойно. Дланите му бяха сухи. Още няколко секунди…

И тогава завързаният за дървото мъж проговори.

— Спрете.

Тънкия мустак изключи нещото, но не го извади от ръката на жената. След като бръмченето спря, единственият звук на поляната бе тихият й плач и пукането на огъня.

Травис не можеше да види очите й, но мъжът, който беше обърнат към нея — със сигурност беше баща й, — изглеждаше по-смазан от всякога. Прошепна нещо като: „Съжалявам“ и „Обичам те“. Каза последните думи най-малко три пъти. От очите му се стичаха сълзи.

Накрая се обърна към мъчителя.

— Говори — каза Тънкия мустак. Завързаният мъж заговори съкрушено:

— Първата умивалня… тоалетната… точно зад пилотската кабина. Махнете решетката на вентилатора на тавана, горе вдясно. Там е.

Тънкия мустак беше с гръб към Травис, но той ясно си представи как очите му се присвиват преценяващо. След това се обърна и каза нещо на своя език на онези около огъня. Двама от тях се изправиха, преметнаха карабините си през рамо и бързо тръгнаха към четирите бъгита в края на лагера. Яхнаха две и се понесоха към самолета.

Тънкия мустак ги проследи как се отдалечават, после се обърна към бащата, който продължаваше да шепне нещо на младата жена на масата.

— Да се надяваме, че каза истината. Ще продължа, докато не разбера.

Включи отново устройството и жената и баща й изкрещяха едновременно.

Двамата останали при огъня се извърнаха. Двамата от галерията се усмихнаха. Травис тъкмо преценяваше собствената си реакция — ярост, по-силна от онази, която вече изпитваше, — когато автоматичният огън разцепи въздуха над лагера.

Тънкия мустак изпусна инструмента и се хвърли на земята — близо до него нямаше оръжие. Другите четирима направиха онова, което се беше надявал Травис — прикриха се, но точно в обратната посока. Травис изскочи от гората, ревът на карабината прикриваше стъпките му. Петнайсет метра до лагера, десет, девет… Четиримата въоръжени неприятели клечаха зад дърветата и гледаха в другата посока, оголили гърбове към него като мишени на стрелбище.