Патрик Лий - Проломът

Е, самолетът не беше намерен от властите, които сигурно го търсеха, в това число и от хората на президента. Тези типове някак бяха успели да не го допуснат — и явно именно в това се коренеше увереността им. Дори не бяха разположили постове. Засега му бе достатъчно да знае, че госпожа Гарнър е била права — онези долу не очакваха никакви неприятности.

Можеше да ги свали оттук. С лекота. Изобщо не ставаше дума за някакви особени умения от това разстояние и позиция, при това с такива оръжия — беше взел пет карабини, превключени на автоматична стрелба. Всеки, който можеше да полее цветната си леха с маркуч, нямаше да има проблем да избие и деветимата още дори преди да изстреля и два пълнителя. Какво оставаше за пет.

Да, можеше да го направи. Можеше да ги избие още сега и да сложи край на всичко.

Но нямаше да го направи.

Не се бе съгласил с онази част от посланието на Елън Гарнър. Не го интересуваше колко висок е залогът. Но дори някаква част от идеята да се беше задържала в ума му, тя бе изчезнала в мига, когато беше насочил бинокъла към младата жена на масата за мъчения.

Нямаше да я убива. Беше натрупал върху себе си достатъчно вина от този сорт, за да стига и за повече от един живот.

Но все пак щеше да убива.

Продължи да гледа как Тънкия мустак се наслаждава на работата си — тялото на младата жена се гърчеше в ремъците — и откри, че психическата нагласа на убиец се връща леко и неусетно.

Можеше да го направи.

Само трябваше да се приближи още малко.

M> sujet2

Стъпките му са единственият звук в нощта и не се чуват надалеч.

За това време на годината денят е бил топъл и влажен, но през последния час — часа преди полунощ — в Минеаполис се промъква студ и раздвижва призрачни мъгли в тихата като гробище Сидър Стрийт.

Толкова навътре в квартала няма улично осветление. Някои от онези, които свързват двата края тук, предпочитат да е точно така. Тази нощ същото се отнася и за Травис Чейс. Толкова е тъмно, че не се вижда нито силует, нито сянка, стъпките му едва се чуват по разбития паваж. Единствените същества в нощта, които могат да доловят присъствието му, са по-диви и от него (докато си го помисля, някаква кучешка верига издрънчава тихо на веранда някъде вляво), но те не се интересуват от работата му. Приближаването му няма да бъде усетено от онези, които имат значение.

Пистолетът е в джоба му.

Мъглата пред него се разрежда и той вижда къщата. Къщата на Емили Прайс. Единствената светлина идва от големия прозорец в дневната, очертава го призрачно. Той си представя двамата вътре. Сигурно седят на канапето, прегърнати, разменят по някоя дума, ако изобщо говорят. Щом си помисля за това, срамът му се разгаря още по-силно.

Няма представа какво ще се случи, когато почука на вратата.

M$

Трябваха му няколко минути да разработи плана си. Много неща можеха да се оплескат, но смяташе, че предимството е негово, макар противниците да бяха много.

От другата страна, на петнайсетина метра зад лагера, боровете растяха нагъсто. Достатъчно нагъсто, за да го скрият добре. Можеше да стигне там незабелязано, ако тръгне покрай долината, като се крие между скалите, след което да я пресече и да се върне обратно.

Петнадесет метра бяха съвсем малко разстояние и тъй като изненадата щеше да е на негова страна, можеше просто да открие огън. Първият изстрел щеше да е сигурно попадение, може би дори вторият. След това щеше да се окаже един срещу петима, а объркването им можеше да му даде възможност да свали още един или двама, стига да е достатъчно бърз.

С което вероятностите се изчерпваха. Останалите живи щяха да намерят убежище. Дори само двама да намереха сигурни позиции, за да отвърнат на огъня, щеше да се окаже в беда. И най-вероятно това щеше да е краят му.

Изненадата нямаше да му е достатъчна. Трябваше му заблуда. Противниците трябваше да гледат в противоположната посока от онази, от която щеше да открие огън. С други думи — да гледат натам, където се намираше в момента.

Идеята му хрумна бързо, може би защото имаше прекалено малко средства подръка.

Опря една от карабините на висока до кръста скала и извади от раницата си един от найлоновите пликове с дрехи. Изсипа дрехите в раницата и закачи празната, лека като перце торба за спусъка на оръжието.

След това извади една бутилка и проби в нея съвсем малка дупка. Водата потече не на струя, а по-скоро на капки. Той нагласи бутилката така, че съдържанието да се стича в плика. Предназначен да не допуска вода, той със същия успех щеше да я задържа. Когато натежеше достатъчно, карабината щеше да изстреля целия пълнител в небето.