Патрик Лий - Проломът

Боровете се размазаха, тялото й се затресе, очите й се напълниха с още сълзи. Кърпата през устата й — сложена да заглуши писъците й, които можеха да се разнасят необичайно далеч в тези планини — не й попречи да чуе собствения си умоляващ глас: повтаряше „не“ отново и отново, като мантра. И това не можеше да спре.

Последва тракането на манивелата под масата и плотът се наклони на една страна, докато не застана почти вертикално. Тялото й вече не лежеше върху него, а се държеше само на ремъците.

Сега гледаше настрани вместо нагоре.

Право в очите на баща си.

Той беше вързан за близкия бор. Главата му бе стегната между капаци, които не му позволяваха да гледа настрани, а само право към нея.

Сълзите й потекоха настрани. Неговите останаха да пълнят очите му.

После мъжът с лицето на плъх мина някъде отзад и се подготви да работи върху нея по същия начин, по който го правеше всеки път. Самата тя не можеше да види какво й прави, но изражението на баща й отразяваше ставащото по-добре от всяко огледало.

Разбира се, можеше да си го представи. Не можеше да е по-очевидно. Първия път, някъде преди около три дни, малко след като я беше завързал, онзи с лицето на плъх бе отворил предлакътницата й със скалпел и бе разделил трицепса й с клампа. Естествено, беше внимавал да не повреди артерията — не искаше да позволи на смъртта да я спаси така лесно. Целта му бе радиалният нерв, дебел като молив, освободен от меката си хлъзгава обвивка до костта. След като го оголи, по всяко време имаше достъп до него.

Сега се канеше отново да се заеме с него, като нарочно се бавеше с подготовката. Пейдж бе сигурна, че това е психологическата част от мъчението, която трябваше да я настрои за очакване на болката — бавното отваряне на ципа на чантичката с инструменти, цъкането с език, сякаш онзи съжалява, че трябва да прави това, въздишката.

Очите на баща й се раздвижиха — мъжът с лицето на плъх го гледаше, преди да започне.

— Що за татенце си ти? — каза той с мелодичен акцент. — Как ще можеш да се погледнеш в огледалото след това? Как можеш да позволиш малкото ти момиче да се мъчи толкова дълго?

Последва висок остър смях, подобен на бърборенето на катерица.

Погледът на баща й се втвърди и отново се насочи към нея. Сълзите вече преливаха от очите му.

Това явно също трябваше да е част от мъчението — да ги накарат да се гледат, докато онзи й причинява болка. Може би действаше върху някои хора, но в случая бяха сгрешили в преценките си. Тя успяваше да понесе всичко това единствено заради очите на баща си.

Естествено, целта на зрителния контакт не бе ефектът, който имаше той върху нея. Беше насочен към него. Именно него се мъчеха да пречупят.

Дали действаше? Дали баща й се огъваше?

Не, никакъв шанс за подобно нещо. Защо й трябваше да минава през всичко това, ако той накрая щеше да се предаде?

Нещо повече — баща й беше много по-силен. Пейдж беше сигурна в това. Баща й знаеше залога, а той бе по-голям от тази поляна и всичко, което можеха да им направят. Да каже на тези хора как да включат Шепот бе просто немислимо. И точка по въпроса.

Примигна с насълзените си очи и се опита да е силна, да му вдъхне увереност. Всичко ще е наред. Да, наистина — макар че в момента се тресеше цялата и бе толкова уплашена, докато слушаше онзи с лицето на плъх да рови из чантата и да вади инструмента, докато сълзите й започваха да напират още повече, защото всеки миг мъченията щяха да започнат, а тя трябваше да вдъхне на баща си сили да понесе гледката, защото да им дадат онова, което искат, беше много по-лошо…

Инструментът оживя с дрезгаво бръмчене, секунда по-късно зъбът му се впи в оголения нерв, Пейдж изпищя и лицето на баща й се пръсна като отражение в развълнувана вода.

Травис лежеше абсолютно неподвижно върху скалата и се мъчеше да си спомни психическата нагласа на убиец. Тя беше далеч назад в коридора на годините и той бе имал намерението да я остави завинаги там.

До този момент.

Гледаше през бинокъла как дребният тип с тънкия мустак движи инструмента напред-назад в ръката на младата жена. Въпреки че устата й беше запушена, Травис чуваше писъците й. Намираше се на около сто и петдесет метра от лагера и на двайсет метра над него.

Седмина неприятели. Двама пленници.

Сюрреалистичната атмосфера на ситуацията не бе престанала да го обгръща от момента, когато бе намерил госпожа Гарнър. Кои бяха тези хора, по дяволите? И какво ставаше изобщо?

Дори когато пропъди тези мисли и се застави да се съсредоточи върху ситуацията, пред която беше изправен, въпросите си оставаха. Защо неприятелите бяха решили да останат тук? Как изобщо можеха да смятат, че са в безопасност на по-малко от четири и половина километра от останките на самолета, на борда на който е била Първата дама на Съединените щати? Да не говорим за онова, което се беше намирало в стоманения контейнер. Защо им е да остават близо до катастрофата дори за един час, та какво остава за три дни? Госпожа Гарнър споменаваше, че за това има причини, но не обясняваше какви точно.