Тамара Лий - Войнствена любима

Лиз-Ан бавно изплува от прегръдките на съня, като мислеше, че е в Пенфорк. Но онова, което очите й виждаха, противоречеше на мислите й. Изведнъж, тя си спомни всичко, което се беше случило. Спомни си още къде е и с кого е. Преглътна и подложи лицето си на струята свеж въздух, която влизаше през отметнатото платнище на палатката. И веднага видя Рейналф. Не си спомняше всички подробности, свързани с бягството й, но ясно си спомняше страшната бездна под краката си, силните ръце, които я обгръщаха и дълбокия глас, който й обещаваше, че ще бъде в безопасност. Трябва да са били ръцете и гласът на Рейналф. Не искаше да рови по-надълбоко в паметта си. Беше страшно да мисли за сигурността, предлагана и от нейния враг. А тя доброволно беше приела и помощта, и утехата. Сега трябваше да мисли единствено за настоящето си положение. Знаеше, че омразата е най-добрата й защита. Тя щеше да й помогне срещу насилието, което, беше сигурна, той се готви да извърши спрямо нея.

Рейналф спусна платнището, влезе обратно в палатката и махна колана си. Захвърли го настрани, наведе се и събу ботушите си. Вдигна туниката над главата си и тогава погледът му попадна върху Лиз-Ан. Замръзна на място. Тя го гледаше. Той смръщи вежди, скръсти ръце на гърди, разкрачи широко крака и се втренчи в нея. Няколко минути изминаха в пълно мълчание. После Лиз-Ан седна в леглото. Ръцете й инстинктивно се отпуснаха. От едната падна коренът и тя го погледна недоумяващо. Когато отново вдигна глава, беше смръщила чело. На лицето й не се четеше разкаяние, нито съжаление. То излъчваше единствено враждебност. Поведението й предизвика неговите собствени чувства.

— Нима нямаш какво да кажеш? — попита той.

Тя въздъхна тежко и рязко се изправи на крака.

— Аз те предупредих.

— Предупредила си ме?

Тя оправи туниката на Геоф, покри до известна степен краката си и кимна.

— Да. Казах ти, че няма лесно да ме задържиш.

Гласът й неуверено заглъхна, защото забеляза, че камата й е отнета. Когато вдигна глава, самодоволната усмивка на Рейналф я подразни.

— Липсва ли ти нещо? — подигра й се той.

Тя изправи рамене, смело пристъпи към масата и протегна ръка към храната. Поколеба се, после си взе бучка сирене и я поднесе към устата си. Гладът беше само претекст да отложи спречкването с Рейналф, но като опита храната, изведнъж се превърна в реалност. Преглътна и протегна ръка към друга бучка. Стомахът й болезнено се свиваше.

— Стана причина за куп неприятности, жено. Нима наистина мислеше, че толкова лесно ще ми избягаш? — попита Рейналф.

Тя го погледна през рамо.

— Не, мислех, че ще е много по-трудно, отколкото всъщност беше. Може би следващия път ще изпратиш четирима човека да ме доведат при теб. Обичам предизвикателствата.

Рейналф не отговори веднага, защото беше зает да потушава надигналите се у него чувства.

— Няма да ти бъде дадена друга възможност за бягство — предупреди я той след няколко минути. — Няма да те подценявам вече.

Тя се засмя кратко и високо.

— Повече от сигурна съм, че ще го сториш пак.

Той се престори, че не е чул подигравателните нотки в гласа й.

— Очаквам, че си си взела поука от неуспешния си опит.

Тя прехапа долната си устна и сви примирено рамене.

— Щях да успея, ако не беше онази малка клисура.

Той повдигна вежди.

— Трябва ли да ти напомням, че щеше да си счупиш врата в онази малка клисура?

Тя се обърна към него.

— Ако твоите хора не ме преследваха като дивеч, нямаше да загубя почва под краката си!

— Ти си бягала от тях? — Той като че ли не вярваше на ушите си.

— Разбира се! Нима очакваше, че ще се подчиня и покорно ще им подам ръце, за да ги завържат?! Причиних си тези неприятност само и само да избягам от теб.

Ядосана, тя си взе голяма хапка от месото и я поднесе към устата си. Рейналф бързо прекоси разстоянието, което ги делеше, и сграбчи китката й, като по този начин я лиши от храната. Тя вдигна поглед към него.

— Имаш ли нещо против? — попита го саркастично тя и отново направи опит да засити глада си.

Като видя, че той няма да я пусне, тя просто се наведе и захапа месото със зъби. Къде се беше дянала уплашената жена, която се притискаше в него по целия път до лагера? Рейналф тръсна замислено глава и отблъсна Лиз-Ан от себе си. С гръб към нея, прокара длан през косата си, а после разтри основата на врата си.

— Нима няма да оставиш нито парченце за мен, кучко? — изръмжа той.

— Няма!

Той бавно се обърна и видя, че е седнала на ниското трикрако столче, притиснала длани между бедрата си, и се оглежда из палатката.