Тамара Лий - Войнствена любима

— Ти си безчестна свиня! — изкрещя тя.

Той постави длан на устата й, за да попречи да изрече ругатните, които знаеше, че ще последват.

— Щом си забравила, ще ти напомня, че ти беше тази, която реши, че държа брат ти в ръцете си. Аз просто нито потвърдих, нито отрекох.

Обяснението му само засили гнева й.

— Не, ти ме заблуди преднамерено!

— Да. — Той се изправи — Направих го, за да попреча на хората ти да се пожертват глупаво заради теб.

Рейналф забеляза, че цялото й тяло се тресе от гняв, че очите й ще изхвръкнат от орбитите си, че устните й са побелели, а брадичката й трепери. Промяната в нея го заинтригува. Беше бясна, но много красива.

— Да, нямаше нужда да коля всички, за да те взема. Не си струваше те да умрат заради теб, Лиз-Ан от Пенфорк.

Преди тя да покрие очите си с дългите си мигли, той успя да види в тях колко уязвима е всъщност. Със здраво стиснати устни, тя облегна глава на стъблото и го погледна с най-силната омраза на света. Ако омразата можеше да убива, той щеше вече да е мъртъв.

— Когато довечера дойдеш в палатката ми — продължи той, като се престори, че не е забелязал нищо, — искам гневът ти вече да е утихнал.

— Тогава по-добре не изпращай да ме викат!

— Преодолей гнева си, Лиз-Ан! — каза той, обърна се рязко и закрачи през поляната.

Лиз-Ан засипа отдалечаващата се фигура с поредица от ругатни. Една особено груба и цинична дума го накара да се обърне.

— Ако се наложи, ще ти запуша устата — предупреди я той, а после продължи.

Тя веднага замълча. Очите й го проследиха, докато се изгуби от погледа й. Едва тогава тя даде израз на многобройните чувства, които изпълваха душата й. Струваше й се, че те блъскат като е чук по слепоочията й. Беше сигурна, че главата й ще се разцепи на две.

— Ах, Джилбърт, какво направих! — заплака на глас тя. По лицето й неспирно се стичаха сълзи.

Нямаше кой да й отговори. Нямаше кой да й даде надежда. Нямаше кой да поправи сторената грешка. Налегна я черна мъка — мъка, която черпеше сили от годините на гняв заради несправедливостта, която беше извършена спрямо нея и брат й. От гърлото й се отрониха глухи ридания.

Вече беше тъмно и студено, когато дойдоха за нея. Сълзите й отдавна бяха пресъхнали. Хората на Рейналф бяха млади и здрави. Носеха факли. Единият беше Геоф. Той се опитваше да изобрази на лицето си усмивка. Умът на Лиз-Ан трескаво работеше. Тя се усмихна на мъжете и кокетно запърха с мигли. Като че ли се опитваше да флиртува с тях. Те незабавно й се усмихнаха в отговор. По-високият пристъпи напред.

— Аз съм Геоф и съм оръженосец на лорд Рейналф. А това е Роланд, също земевладелец като мен.

Лиз-Ан кимна.

— Геоф и Роланд — прошепна тя и се насили да се усмихне още по-широко. — Можете да ме наричате Лиз-Ан.

Роланд се изчерви и се приближи до нея.

— Л-лорд Рейналф ни заповяда да ви заведем при него.

Тя вдигна глава и се престори на изненадана и объркана.

— И… е изпратил двама души? Това наистина ми прави чест!

Геоф коленичи до нея. Доста трудно успя да развърже въжето, което я придържаше към дървото. Хвана я за лакътя и й помогна да се изправи.

— Благодаря ти — каза тя, облегна се на него и му протегна ръцете си.

Той поклати глава и отстъпи назад.

— Не. Лорд Рейналф не разрешава да ви развържем.

Тя ококори очи.

— А как тогава ще се облекча? Сигурно не ви е натоварил и с тази задача?

И Геоф, и Роланд неудобно пристъпваха от крак на крак.

— Не, но… — поде Роланд.

— Лорд Рейналф нареди да ви заведем при него — каза Геоф.

Лиз-Ан сведе глава.

— Мисля, че няма да издържа дотам. — Тя ги накара да се поизпотят, преди да им предложи някакво решение на проблема. — Един от вас може да ме придружи, ако се закълне, че няма да гледа.

Те се съгласиха, макар да беше очевидно, че се чувстват крайно неудобно. Роланд извади камата си и се приближи към нея. Лиз-Ан се страхуваше, че може да загуби някой от пръстите си поради неговата непохватност. Въздъхна облекчено, когато това не се случи. За нейно нещастие, по-едрият от двамата, Геоф, се съгласи да я придружи до гората. Тя разтри китките си и тръгна.

— Ето там. — Той посочи група ниски храсти, които бяха само на няколко метра.

Тя поклати глава.

— Не, те са отровни. Не знаеш ли?

Без да погледне към него, тя навлезе по-дълбоко в гората. Искаше да избегне светлината, хвърляна от факлата на Роланд. Застана зад един широк дъб и помоли Геоф да заобиколи от другата страна. Той се подчини. Лиз-Ан изпита силно задоволство, когато той започна да си свирука, защото заглушаваше шума от несръчните й движения. Без да губи време, тя се освободи от горните си дрехи и намери тежък клон, който да й послужи за оръжие. Не й харесваше, че е покрит с листа, защото те щяха да вдигнат много шум и да олекотят удара, но нямаше време да ги отстрани. Реши, че оръжието и така е добро. Смяташе, че Геоф ще е с гръб към нея, затова започна да излиза от прикритието си, като потрепваше от страх всеки път, когато настъпеше някоя клонка. Младият човек не я чу да приближава и дори не разбра, че е ударен, когато тежко се строполи на земята. Лиз-Ан загаси факлата, като я натисна към земята, и коленичи до падналия младеж. Пулсът му беше силен и тя изпита облекчение. Опипа главата му и бързо откри цицината, предизвикана от удара й. Усмихна се в тъмното. Когато се събуди, ще има силно главоболие.