Тамара Лий - Войнствена любима

— Ако се наложи, ще те влача дотам — добави той, без да забавя крачка, без дори да погледне назад.

Капитулацията на Лиз-Ан беше пълна. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и го последва, но на безопасно разстояние. Прекосиха поляната и се озоваха в лагера, който другите бяха издигнали за през нощта. Тя видя няколко коли, скупчени в близост до конете. Досега не ги беше забелязала. Вероятно се бяха присъединили към тях, докато тя беше спала. Погледите на всички бяха насочени към нея. Всеки път, когато забележеше, че някой я гледа, тя вирваше брадичката си по-високо. Най-накрая гледаше почти отвесно нагоре и се препъна в един издаден над земята корен. Започна да ругае, но когато се сети, че я гледат, млъкна. Скръцна със зъби и погледна към хилещите се насреща й мъже. Те бяха започнали да издигат палатка, но бяха преустановили работата си, за да не пропуснат нито едно нейно движение. Усмивките им станаха още по-широки, когато видяха, че тя ги гледа. Бузите на Лиз-Ан пламнаха. Тя се чувстваше извънредно неудобно.

— Милорд — извика един от тях, — донесох въжето, което искахте.

Рейналф пристъпи към него и взе въжето. Младият мъж оживено му говореше нещо, а той навеждаше главата си все по-ниско и непрекъснато кимаше. Сега двамата говореха тихо и Лиз-Ан не долавяше нито дума. Любопитна, тя направи крачка напред, после още една. Но Рейналф внезапно се изправи и тя замръзна на мястото си.

— Погрижи се на коня ми да бъде дадено много овес и достатъчно вода, Геоф — нареди Рейналф и погали коня си по врата.

— Да, милорд. — Като погледна крадешком Лиз-Ан, младият момък отведе коня.

Рейналф ги гледа известно време, а после се обърна към Лиз-Ан. Беше усетил любопитството й. То я беше накарало да се приближи към него. Безразличието, което демонстрирайте сега, го забавляваше. Той разкрачи широко крака, хвана здраво въжето и не сне погледа си от нея. Кой знае защо, поведението му я обиди. Тя скръсти ръце под гърдите и му обърна гръб. Престори се, че се интересува от онова, което става около нея. Само с три крачки, Рейналф прекоси разстоянието, което ги делеше, и я прегърна през рамо. Без да каже нито дума, я поведе към група дървета. Лиз-Ан пристъпваше неуверено до него и отчаяно търсеше думи, с които да го обиди. А после видя накъде я води той. И в паметта й изплува случилото се преди четири години, когато той също я беше повел към гората. Изплаши се.

— Не! — извика високо тя и се опита да се освободи. Това не можеше да се случи с нея. Мили Боже, не отново!

Той само я стисна по-здраво в прегръдката си и удължи крачка. Принуди я да подтичва до него. За нейна изненада, когато стигнаха до края на поляната, той я пусна.

— Хайде, можеш да се облекчиш — каза той. — Но го направи бързо, за да не се наложи да прекъсна уединението ти.

Тя го гледаше недоумяващо. Значи той нямаше намерение да… Изпита огромно облекчение. Хрумна й, че ако реши да избяга, лесно ще го надбяга в гората, защото огромният му ръст щеше да бъде пречка за него. А тя щеше да има и няколко минути преднина. Но бягството беше невъзможно, докато той не пусне Джилбърт на свобода, помисли си мрачно тя. Не искаше да дава повод на Уордю да я унижава още повече, ето защо свърши бързо и се върна при него.

— Постави търпението ми на изпитание — предупреди я той. — Още минутка и щях да те последвам, независимо от състоянието, в което се намираше.

— Не ти вярвам — безразсъдно го предизвика тя.

Без предупреждение, ръката му се стрелна и я сграбчи. Завлече я под дърветата и я притисна към себе си.

— Ако искаш да ти демонстрирам — каза той през зъби, — с радост ще се подчиня.

Рейналф сведе глава към полуотворените й устни и не забеляза ужаса, който погледът й издаваше. Той грубо завладя устата й, опивайки се от сладостта на нежната й плът. Искаше само да я накаже за безразсъдството, но като я целуна, гневът му се стопи. В него се разгоря желание. Докосването му стана по-нежно, езикът му се завъртя в устата й, за да докосне всички нейни ъгълчета, устните му настойчиво натискаха. Притисна я по-силно до себе си, едната му ръка обхвана врата й, а другата се спусна по гърба й надолу към стегнатите хълбоци. Тя нито се съпротивляваше, нито отговаряше на милувките му. Той смръщи вежди, вдигна глава и я погледна. И желанието му веднага се стопи. Тя го гледаше с широко отворени очи, но иначе — съвсем безизразно. Като че ли гледаше през него. Беше успяла да отдели душата от тялото си, не вземаше участие в онова, което ставаше. Без съмнение, не беше почувствала нито една от ласките му. Ако сега я пуснеше, щеше да падне на земята. Не беше помислял, че може да е фригидна, и дори сега не можеше да повярва, че е така. У нея имаше огън и дух, беше сигурен в това. Да, тя беше истинско предизвикателство. Умееше да охлажда мъжката страст, но той беше търпелив.