Тамара Лий - Войнствена любима

— Не, никога няма да предизвикаш страх у мен — излъга тя. — И помни, че съм те предупредила. Никога не заставай с гръб към мен.

И какво? — запита се тя. — Нима ще забиеш нож в гърба му? Страхливка. Дори когато трябваше само да замахнеш с меча, ти не събра сили да довършиш започнатото.

Да, това бе същата жена, помисли си Рейналф, макар и облечена като лейди. Не очакваше от нея да се унижи, но мислеше, че ще прояви достатъчно разум да сложи край на враждебността, породила се между тях от самото начало. Всяка друга жена би се опитала да използва красотата и чара си, за да уталожи гнева му, но не и Лиз-Ан Балмейн. Тя не приличаше на никоя друга представителка на нежния пол. Имаше още много неща, които щеше да научи за нея.

— Имаш късмет, че не си сама — предупреди я той и отслаби малко хватката.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Не искаш да ме биеш пред хората си? — Тя се усмихна. — Наистина си много изискан, милорд.

— Бързо схващаш — каза той и се усмихна на използваното от нея обръщение.

Изненадата в погледа й бързо прерасна в гняв. Той хвана брадичката й с облечената си в ръкавица ръка и повдигна лицето й към своето.

— Трябва да запомниш, че сега аз наистина съм твой господар, Лиз-Ан. Ти ми принадлежиш.

Възражението беше на върха на езика й, но последвалите му думи я накараха да преглътне отговора си.

— Имаш ли някакво оръжие?

Колебанието й продължи малко по-дълго от необходимото.

— Няма защо да се тревожиш. Оставих лъка си — каза остро тя. Това, все пак, беше истина.

Но той прозря лъжата. Ръцете му рязко се спуснаха към кръста й. Опипваше тялото й, за да види дали не носи оръжие. Дланите му следваха всяка негова извивка.

— О! — Лиз-Ан беше възмутена. Изви се и успя да се изплъзне.

Въпреки усилията си, той не можа да я хване отново. Наложи му се да свали ръкавиците си.

— Бих искал да видя какво криеш под полата си. Вдигни я!

Тя постави ръце на хълбоци и го загледа предизвикателно. Очите й блестяха.

— Няма!

Той направи крачка към нея. Тя отстъпи крачка назад.

— Подчини ми се, Лиз-Ан! Ако ли не, ще разкъсам дрехите ти!

— Няма да го направиш!

— Ще го направя — заплаши той с глас — тих и нежен, но криещ огромна заплаха.

С една-единствена дълга крачка той стопи разстоянието, което ги разделяше. Тя щеше да възрази отново, но един поглед към лицето му беше достатъчен, за да се откаже. Разбра, че ще изпълни заканата си без колебание. Стисна зъби и вдигна полата си до коленете. Рейналф се наведе и постави длани на глезените й. Изчервила се от срам, Лиз-Ан гледаше право напред. По дяволите камата, мислеше си тя. Той истински се радваше на унижението й. Смръщи вежди още по-силно, защото й се стори, че хората му също се забавляват неимоверно. Беше изненадана и разтревожена, че по тялото й преминаваха тръпки всеки път, когато топлите пръсти на Рейналф се докоснеха до кожата й. Нарочно или не, той започна да гали вътрешната част на бедрата й. С широко отворени очи и останала без дъх, тя беше втренчила поглед в него. Той се усмихваше! Наистина се усмихваше! Усмивката му беше широка и дяволита и той не си правеше труда да я крие! С очи, приковани в нейните, измъкна камата. Топлото острие се плъзна по кожата й. Когато той се изправи, тя си пое дълбоко дъх и най-после отмести поглед встрани. Макар да не беше сигурна какво би могъл да прочете в тях, знаеше, че в момента е особено уязвима. Рейналф въртеше оръжието в ръцете си. Когато го разгледа, вдигна въпросително вежди. Лиз-Ан оправи полата си, погледна го крадешком и сви рамене.

— Длъжна бях да опитам.

— Ти ме разочароваш. Мислех, че можеш да се справиш много по-добре.

Очите й започнаха да мятат мълнии.

— Оръжието няма значение. Аз ще ти причиня по-голямо зло.

— Хм. — Той се замисли над скритата заплаха в думите й, а после се усмихна. — Както каза ти, хората са по-опасни от оръжията.

Хвърли камата настрани и впи очи в нейните.

— Три пъти, Лиз-Ан, ти се удаде възможност да ме убиеш. Първия път с кама, втория път с меч, а третия — със стрелата си. И трите пъти не успя.

— Грешка, която възнамерявам да поправя!

— Да, сигурен съм, че ще се опиташ.

Реши, че вече са изрекли достатъчно приказки. Сграбчи я за ръката и я дръпна към коня си. Лиз-Ан се опитваше да забие пети в земята. Когато видя, че тя се съпротивлява, той я вдигна на ръце.

— Къде е брат ми? — попита тя за пореден път.

Той се престори, че не е чул въпроса й, и се обърна към Уолтър.