Тамара Лий - Войнствена любима

Той кимна и се отдалечи неохотно.

— И вдигни решетката само толкова, колкото да се провра под нея. После незабавно я спусни, разбра ли?

— Да.

— Не, милейди! — извика Мели и я прегърна. — Не можете да постъпите така!

Лиз-Ан я дари с кратка прегръдка, а после се освободи от ръцете й.

— Трябва да го направя.

— Ще дойда с вас.

— Не, ще отида сама.

Мели отстъпи. Беше прехапала долната си устна. На лицето й бяха изписани множество чувства, което говореше, че сериозно обмисля нещо. Когато най-после взе решение, наведе глава.

— Ще имате нужда от защита и подкрепа — заяви тя, вдигна полите си и затършува под тях. След малко извади оттам една кама и я подаде на Лиз-Ан.

След кратко колебание, Лиз-Ан я прие. Вдигна полите си и я скри. За втори път тази сутрин мостът беше спуснат. Тя направи опит да се усмихне.

— Благодаря ти — каза тя, но не срещна погледа й.

Мели вдигна ръка и, за изненада на Лиз-Ан, оправи воала й.

— Ако изглеждате като дама, той няма да има избор и ще трябва да се отнася с вас като с такава.

Лиз-Ан не мислеше така, но не искаше да обезкуражава момичето. Позволи на Мели да оправи косите и диадемата й.

Мостът почти беше опрял в земята. Тя изправи рамене и застана пред решетката. За първи път в живота си се опита да каже „Отче наш“ наум. Понякога думите бягаха и й се наложи да се рови дълбоко в паметта си. Толкова отдавна беше… Сърцето й биеше лудо, кръвта бучеше в ушите й. Веригите проскърцаха за последен път и мостът се съедини със земята. Лиз-Ан си пое дълбоко дъх. Успя да събере достатъчно смелост, за да не побегне. Вдигна брадичка и втренчи поглед напред. Решетката изскърца и се вдигна на височината на кръста й. Тя се наведе, мина под нея и стъпи здраво на дървените греди. Когато тръгна по моста, решетката отново се спусна. Лиз-Ан и Рейналф не отделяха поглед един от друг, застанали изправени от двете страни на моста. Нито един от двамата не се помръдна.

Лиз-Ан беше тази, която направи първата крачка — най-трудната. Прекоси моста с достойнство, без да спре и без да се обърне назад. Застана в другия край на моста, защото реши, че той трябва да я посрещне там. Рейналф я разбра, слезе от коня и тръгна към нея. Лиз-Ан забеляза, че той не куца, макар кракът му да не беше особено гъвкав. Очевидно раната беше останала без последствия. Той спря пред нея. Струваше й се, че се извисява, макар тя също да беше висока. Когато беше прикован към стената, не й изглеждаше така огромен. Беше сигурна, че снаряжението го кара да изглежда такъв сега. Скръсти ръце на гърди и погледна предизвикателно лицето, което отчасти се подаваше под шлема. Макар да не показваше страха си, тя водеше вътрешна борба, която заплашваше да отнеме разсъдъка й. А Рейналф беше изненадан от нейната неустоима женственост. Да, тя беше непокорна, но беше истинска, съвършена жена. Харесваше му блясъкът на зелените й искрени очи, харесваха му гъстите й черни мигли, които хвърляха нежни сенки по бузите й, харесваха му леко извитите й вежди. И устните й — с идеална форма и с цвят на роза. Тялото му реагира мигновено. Наложи му се да стисне зъби, за да се пребори с надигащото се желание. Господи, това същата жена ли беше? Дали пък тя нямаше сестра? Очите му се плъзнаха надолу и се спряха на гърдите й, ясно очертани под роклята. Смръщил вежди, следеше как те се вдигат и спускат. Дишането й беше учестено. Погледна още по-надолу — там, където косата й нежно галеше хълбоците. И отново му се наложи да скръцне със зъби и да свие длани в юмруци. Напомни си, че беше спечелил и че сега всичкото време на света е негово. Без предупреждение, той посегна с ръка и вдигна воала й. А после хвърли и него, и диадемата, в рова. Неочакваното му действие я свари неподготвена и наруши привидното й спокойствие. Тя отстъпи изненадана назад, но Рейналф я задържа. Огромните му длани обхванаха раменете й. Той я дръпна към себе си. Само няколко сантиметра деляха лицата им едно от друго. Лиз-Ан не премигваше. Ето ги студените гневни очи, които я преследваха в безсънните й нощи. Бяха толкова тъмни, че не можеше да се каже къде започва зеницата.

— Страхуваш ли се от мен? — подигра й се той и топлият му дъх раздвижи косата на слепоочията й.

Да, страхуваше се, но никога нямаше да си го признае.

— Да се страхувам от теб? — отвърна тя, като гласът й ставаше по-висок с всяка произнесена сричка. — Нима плътта ти не носи белезите, оставени от моя меч?

Ръцете му обхванаха раменете й още по-здраво. Около устните му се появи бяла ивица, толкова голямо беше напрежението, на което беше подложен. Тя трепна, но не се предаде.