Тамара Лий - Войнствена любима

— Спуснете моста — нареди тя.

— Но, милейди…

— Не, не спорете с мен — прекъсна го тя. — Подгответе се да посрещнете брат ми както подобава.

Той стисна устни толкова силно, че всички забелязаха неодобрението му. Макар да изръмжа недоволно, той се завъртя на пети и отиде да изпълни нареждането й. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на хълмовете. Когато групата конници се появи отново, стана ясно, че носи знамена. Техните яркосини, червени и жълти цветове блестяха на слънцето. Оръжията на ездачите отразяваха слънчевата светлина и им придаваха допълнителен блясък. Лиз-Ан се усмихна, но усмивката й беше краткотрайна. Като погледна повторно знамената, тя изведнъж разбра кои са конниците. Въздухът заседна в гърлото й, очите й се отвориха широко, а кръвта се дръпна от лицето й. Едно измъчено „не“ се отрони от устните й в момента, когато веригите на подвижния мост изскърцаха и той започна да се спуска. Този звук незабавно я върна към действителността. Обърна се към мъжа, който беше най-близо до нея, и сграбчи ръката му.

— Тичай, кажи им да вдигнат моста! Тичай!

Изненаданият човек премигна няколко пъти. Господарката му го побутна, за да го подкани да побърза, и той заслиза по стълбата. Мостът вече беше спуснат на три-четвърти от разстоянието, което трябваше да измине до земята, когато внезапно се закова на място. Миг по-късно той започна тежко да се издига нагоре. Наоколо цареше всеобщо объркване. Лиз-Ан въртеше глава и гледаше ту към моста, ту към бързо приближаващите се конници. Вече можеше да се види, че наброяват повече от сто силни мъже, които бясно пришпорваха конете. Тропотът на копитата заплашително огласяше цялата околност. Да, в сърцата на жителите на Пенфорк започна да се заражда страх. Виждаха, че се задава нещо недобро, и започнаха да слизат от стената и да се разпръскват. Макар да не знаеше какви са цветовете на Рейналф Уордю, Лиз-Ан не се заблуждаваше — не можеше да бъде никой друг. Той се беше върнал. Тя отчаяно започна да търси сред конниците техния водач, като пропускаше онези от тях, чиито дрехи не бяха украсени с цветовете на знамената. Погледът й беше прикован върху онзи, който яздеше начело, в центъра — мъж, който дори от това разстояние изглеждаше огромен. Косата му не се виждаше, защото главата му беше покрита и с шлем, и с качулка, но тя знаеше, че това е той. Кожата й настръхна, почувства студени тръпки да пронизват тялото й, а краката й се подкосиха. Като се хвана за ръба на стената, тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и затвори очи с напразната надежда, че когато ги отвори, гледката пред нея ще бъде друга. Но нищо не се промени. Макар и изпълнена с напрежение, започна да обмисля алтернативите, които се разкриваха пред нея. Не преставаше да си повтаря, че Джилбърт може и да се върне навреме. Ако успееше да задържи Уордю, той сигурно щеше да се изплаши от завръщането на брат й и да побегне. Нито за миг не се усъмни, че Джилбърт ще се върне още този ден. Искаше го и вярваше в това. Мостът най-после се вдигна изцяло. Настана тишина, нарушавана само от тежкото дишане на събраните на стената мъже. А конниците вече бяха под нея. Рейналф яздеше вран жребец. Той вдигна поглед нагоре и обходи насъбралите се въоръжени мъже. Беше очаквал, че Джилбърт Балмейн вече ще се е завърнал в замъка, затова беше изненадан от слабата защита. Но можеше и да греши. Може би онова, което виждаше, не отговаряше на истината. Погледна към моста, който беше вдигнат направо под носа им.

— Какво мислите за всичко това? — Сър Уолтър Фортейн се осмели да прекъсне мислите на господаря си.

Рейналф не отговори на въпроса му, а продължи да гледа към укрепленията на замъка. Макар да изглеждаше солиден, той нямаше да е добре защитен, ако не им достигаха хора. Замисли се каква атака би могъл да предприеме. Имаше няколко възможности.

— Струва ми се, че господарят на замъка и хората му още не са се върнали — продължи да говори Уолтър. — Лесно ще го превземем.

Рейналф се усмихна. Движението на устните му напомни за заздравяващата рана под дясното око, която още го наболяваше.

— Ако е така, обзалагам се, че ще взема онова, за което съм дошъл, още преди да е станало обед.

Отново вдигна очи нагоре и видя, че на стената са се наредили шестима въоръжени мъже. Коя ли беше нейната фигура? Той се взираше в косите, подаващи се изпод шлемовете. Търсеше нейната непокорна черна коса. Самотна фигура, застанала вляво от другите, привлече погледа му. Да, трябваше само да отмести очи вляво, за да види богато облечената жена, която стоеше на покрива на кулата съвсем неподвижно. Единствено белият воал, покриващ лицето й, се вееше, нежно раздвижван от лекия ветрец. Бегло се запита коя ли може да е тя. От сигурни източници знаеше, че в Пенфорк няма други дами, освен лейди Лиз-Ан. Като сметна, че жената не е достойна за вниманието му точно сега, Рейналф щеше да отмести поглед от нея. Но точно в този момент ветрецът повдигна воала малко по-нависоко и той видя лицето й. Пое си дълбоко дъх и прикова очи в лейди Лиз-Ан. Макар да не можеше да бъде абсолютно сигурен от това разстояние, усещаше, че тя също е приковала поглед в него. Би дал всичко, за да може да види лицето й отблизо, да разбере каква е реакцията й. Сигурно вече беше разбрала, че това е той, макар от дрехите й да ставаше ясно, че е очаквала брат си. Да, Джилбърт не беше се върнал още. Нямаше да му е трудно да превземе Пенфорк. Тишината се проточи. Противниците се измерваха с поглед. Строени пред стените на замъка, хората на Рейналф търпеливо чакаха нарежданията му. Лиз-Ан започваше да става неспокойна. Като проследи погледа на Рейналф Уолтър видя дамата и също прикова поглед в нея.