Тамара Лий - Войнствена любима

— Мили Боже, Рейналф, вдигни щита, предпази се! — възкликна Уолтър. — Тя иска да те простреля!

Рейналф не се помръдна, за да не прекъсне визуалния контакт с нея. Това беше изпитание на волята и той беше решен да излезе победител.

— Какво си направил с брат ми? — запита тя най-после.

— Той е жив — отговори Рейналф, като пренебрегна неприкритата изненада на Уолтър.

Ръката на Лиз-Ан трепна.

— Къде е той?

— Уверявам те, че е в безопасност. Засега…

Дишането й се учести.

— Къде е той? — запита тя повторно.

Той доближи коня си до ръба на рова.

— Мога да те заведа при него — предложи.

— Нямам намерение да отида където и да било с теб!

— А аз няма да си замина без теб дори това да означава смъртта на хората ти. — Даде й време да осмисли думите му, преди да продължи: — От теб зависи съдбата на хората ти и тази на брат ти, Лиз-Ан от Пенфорк. Давам ти дума, че ако се предадеш, няма да се пролее ничия кръв.

Лиз-Ан продължи да стои предизвикателно на стената. Не му отговори. Едва сега насочената към него стрела го разтревожи. Не защото мислеше, че тя ще го простреля, а защото тя щеше да се умори да опъва непрекъснато тетивата. И тогава можеше да я отпусне инстинктивно. Готов за това, той стегна мускулите на ръката, която държеше щита. Когато тя отново проговори, той трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе.

— Ще сключа сделка с теб.

Предвкусвайки победата, той се усмихна.

— Не си в положение, в което можеш да сключваш сделки, лейди Лиз-Ан.

— Как предпочиташ да ме вземеш — жива или мъртва, Рейналф Уордю? — извика тя сърдито и отметна воала назад.

— Естествено, че те предпочитам жива.

— Тогава ще се съобразиш с исканията ми.

Не му харесваше да го принуждават да прави отстъпки. Особено пък тази жена, и то пред хората му. Обиден, стисна и отпусна юмруци няколко пъти.

— И какви са твоите условия?

Кратка пауза, а после:

— Ще дойда с теб доброволно. В замяна на което ти няма да влизаш в замъка.

Той обмисли предложението, сметна, че е приемливо, и кимна.

— И?

— Това е всичко.

Рейналф се усмихна. Тя беше пропуснала да се спазари за собствената си безопасност — съществен пропуск. Щеше да бъде доволен да отхвърли поне едно от исканията й, но тя не му даде тази възможност. Погледна към Уолтър, който следеше разговора внимателно и с интерес и който очевидно се забавляваше. На Рейналф обаче не му беше забавно. Той отново погледна към Лиз-Ан.

— Спорът ми е с теб, Лиз-Ан. Следователно ще удовлетворя искането ти. Хайде, покажи се. Нищо лошо няма да се случи на Пенфорк и на хората ти.

— А на брат ми?

— Да, Джилбърт е добре.

— Бих искал да ми дадеш дума сега — настоя тя.

Той вдигна меча си.

— Кълна се!

Тя свали лъка. А после ги стресна, като го вдигна бързо и изстреля две стрели от чисто предизвикателство. И двете достигнаха целта си — разкъсаха две от знамената.

— Няма да ти бъде лесно въпреки сделката, Рейналф Уордю — предупреди го тя и се скри от погледа му.

— Не съм и очаквал друго — прошепна той. Все пак беше спечелил.

Сама горе на стената, Лиз-Ан остави лъка на земята и коленичи между кулите. Отправи мълчалива молитва към небето с надеждата, че Бог не я е забравил, въпреки че през последните години не мислеше много често за него.

— Имам нужда от теб, ако още си там — каза простичко.

Само мисълта за онова, което Уордю се канеше да направи с нея, караше сърцето й да тупти силно, неудържимо. Сигурна беше, че когато получи удоволствието си, той ще я убие. Дали щеше да постъпи така, или щеше да я даде на хората си? От очите й потекоха сълзи. Болеше я, защото жаждата за отмъщение я беше довела дотук. Слезе във вътрешния двор, където хората й се бяха събрали и я чакаха. Тя мълчаливо се втренчи в тях.

Бяха изплашени, жените притискаха децата до полите си, а мъжете отбягваха погледа й. Дори Робърт Коултър не посмя да я погледне.

— Всичко ще бъде наред — каза уверено тя. — Лорд Джилбърт ще се върне съвсем скоро. Той ще знае какво да направи.

Хората започнаха да шепнат недоволно, но млъкнаха, когато Самюъл и Луси излязоха напред.

— Милейди! — Самюъл взе дланта й в своята. — Сигурен съм, че не мислите да се предадете?

— Нямам избор, Самюъл. Трябва да мисля за доброто на хората си и… на Джилбърт.

— Мисля, че той блъфира. Лорд Джилбърт няма да се остави да го заловят така лесно.

— А аз не мога да бъда толкова сигурна. — Тя леко издърпа ръката си. — Рискът е прекалено голям. — Обърна се към капитана на охраната. — Робърт, спусни моста.