Тамара Лий - Войнствена любима

— Тя ще язди с теб — каза той и не изпита никакво съчувствие към него, като видя, че задачата никак не му е по сърце.

Рейналф обаче нямаше доверие на себе си. Не беше в природата му да удря жени, но през последните няколко минути едва се сдържаше да не го направи. Без съмнение, тя щеше да продължи да го напада с думи. Ясно съзнаващ, че у него се надига гняв, реши да си почине за малко от острия й език. Лесно му беше да я постави на гърба на коня на Уолтър. Тя веднага се опита да слезе и почти успя. Конят се уплаши и отскочи встрани. Рейналф обаче успя да я задържи, докато Уолтър се качи на коня и се погрижи за Лиз-Ан. Той обхвана кръста й с едната си ръка и здраво я притисна към гърдите си. Направи това с явно неудоволствие, на което Рейналф не обърна внимание. Лиз-Ан бурно заизвива тяло. От устните й се сипеха ругатни, крайно неподходящи за една дама. Рейналф сграбчи бедрото й.

— Добре ще бъде да си спомниш, че изпълняваме твоите условия, Лиз-Ан — каза той гневно. — Ако спазиш твоята част от сделката, и аз ще спазя моята. Хайде, покажи, че притежаваш достойнство и можеш да се подчиняваш на съдбата.

Тя замръзна.

— Ще ме заведеш ли при брат ми? — настоя. — Искам да се уверя, че не му се е случило нищо лошо.

— Не — отговори Рейналф и се извърна. Сега не му беше нито мястото, нито времето да й разкрива лъжата, която си беше позволил. Не се съмняваше, че ще му е много трудно да се справи с нея, когато тя узнае истината. Престори се, че не е чул въпросите и заплахите, с които тя го обсипа. Възседна коня си и започна да се отдалечава от Пенфорк. Уолтър го последва. Въпреки че неговият кон носеше двоен товар, той не изоставаше.

Лиз-Ан погледна през рамо към дома си и очите й се напълниха със сълзи. Отново вдигаха моста и скърцането на веригите прорязваше тишината. Но дори този звук заглъхваше все повече и повече, заглушен и от тропота на конете. Тя потисна риданията си. Облегна се на Уолтър и затвори очи.

Лиз-Ан нямаше намерение да заспива. Всъщност беше изненадана, че може да заспи в такъв момент, въпреки бързото препускане, наложено от Рейналф. Все още полусънена, тя не се възпротиви, когато нечии силни ръце я повдигнаха и преместиха на друг кон. Отпусна се и отново заспа.

Доста по-късно, вече напълно будна, с бузи, зачервени от вятъра и препускането, тя вдигна глава и срещна погледа на Рейналф. Дълго време нито един от двамата не проговори. Изучаваха се внимателно, мълчаливо. Докато я държеше на коня пред себе си, Рейналф усещаше как враждебността му към нея се стопява. Тялото му реагираше инстинктивно на меките женски извивки на нейното. Още от мига, в който я беше зърнал, я беше пожелал. Под грубото и твърдо поведение, което тя демонстрираше, се криеше невероятна, истинска жена. Желанието му беше станало още по-силно, независимо от усилията, които беше положил през последните дни, за да увери сам себе си, че вече не го интересува. Откакто го беше пуснала на свобода, той беше прекарал всеки свободен момент в обмисляне на отмъщението си. Затова сега беше изненадан от силата на чувствата си.

Все още сънена, Лиз-Ан не можеше да откъсне поглед от лицето му. Той беше свалил шлема и качулката си. Невероятно светлата му коса се спускаше по раменете и гърба му. Залязващото слънце хвърляше златни отблясъци по нея. Тя го обгръщаше като ореол. Вече не беше безжизнена, а гореше — топла и ласкава. Дали и очите му не бяха станали по-живи, по-нежни? Усмивка ли беше това, което беше повдигнало нагоре крайчетата на устните му? За първи път го гледаше без предубеждение и сънено се питаше дали сърцето му наистина е толкова черно и дали той ще успее да изгони някога злото от него. Импулсивно вдигна ръка и проследи белега, който мечът й беше оставил под окото му. Той остана неподвижен и безмълвен. Само очите му издаваха учудването, което жестът й беше породил у него.

— Дори няма да остане траен белег — прошепна тя и зарови пръсти в косата му. А после се отдръпна рязко, като че се беше опарила.

Да, той беше олицетворение на злото. Миналото му не можеше да бъде забравено. Вече напълно будна, тя усещаше близостта на врага и беше ужасена от факта, че доброволно го беше докоснала. Постави длани на гърдите му и започна да го блъска. Изненада се, че той я пусна. Отметна глава назад, погледна го предизвикателно и видя, че лицето му отново е каменно, безизразно. Той остави предизвикателството й без отговор. Помогна й да слезе от гърба на коня и я поведе към мястото, където останалите вече се бяха събрали. Тя пак се възпротиви. Застана на едно място, скръсти ръце на гърди и загледа отдалечаващия му се гръб.