Тамара Лий - Войнствена любима

— Лиз-Ан! — Той я разтърси, а после още веднъж — още по-силно, защото тя не реагира.

Изтръгната от вцепенението си, Лиз-Ан премигна. Образи от миналото и от настоящето се смесиха, когато погледна мъжа до себе си. Той беше същият човек, който беше обсебил сънищата й… И все пак различен… Съзнанието за това я тревожеше. Знаеше, че причината за разликите не се крие само в изминалите години, че е по-дълбока. Рейналф се усмихваше. Усмивката обаче не огряваше цялото му лице. Очите му оставаха студени.

Гневът незабавно я завладя и тя го нападна с ръце, крака, зъби и нокти. Предугадил реакцията й, Рейналф я обгърна с ръце и я притисна до тялото си. Тя напразно се опитваше да го удари. Най-накрая се умори и утихна, макар гневът й да продължи по-дълго, отколкото той очакваше. Тежка въздишка се отрони от гърдите му. Хвана брадичката й с длан, като нежно прокара палец по устните й.

— О! Ти си… Ти си непоносим! — възкликна тя.

Той се засмя. Смехът му беше дълбок, силен и огласи гората. Изведнъж я пусна и се отдалечи, като не й остави друг избор, освен да го последва. Когато излезе от гората, тя го видя с въже в ръка. Изпълнена с подозрение, се закова на мястото си. Той й махна с ръка да се приближи.

— Трябва ли непрекъснато да ме предизвикваш? — попита сприхаво той. — Започвам да се уморявам от номерата ти, Лиз-Ан. Хайде, ела тук!

Напълно съзнавайки какви са намеренията му, тя поклати отрицателно глава, без да се помръдне.

— Предупреждавам те — изгърмя гласът му — ако ме принудиш да дойда при теб, ще си платиш скъпо и прескъпо!

Макар и неохотно, тя се приближи до него.

— Ръцете ти! — нареди той.

Тя протегна ръце напред и тежко преглътна, когато той бързо ги завърза.

— Това не беше необходимо — каза тя.

Той не обърна внимание на думите й.

— Прекалено много си стегнал въжето — оплака се тя и се опита да освободи китките си.

— Просто си го връщам — каза той и посочи собствените си китки.

Плътта още носеше белезите от скобите. Никак не й стана приятно, че той й напомни за това, и тя отклони погледа си.

— Няма да избягам, докато Джилбърт е в ръцете ти — каза тя тихо.

Но Рейналф сръчно направи още един възел и й помогна да седне с гръб, опрян в ствола на едно дърво.

— Точно това е причината да постъпвам така — прошепна той и я завърза за стъблото.

Лиз-Ан се зачуди на думите му. Изпълни я още по-силно подозрение.

— Още повече, че — продължи той и клекна, за да вижда лицето й — не искам да причиниш безредици сред хората ми. Трябва да свършат много работа до залез слънце, а ти ще отвличаш вниманието им.

Тя погледна презрително въжетата.

— Нима мислиш, че няма да успея да се освободя? — попита предизвикателно.

Той присви очи.

— Можеш да опиташ, щом искаш. Но напразно ще изхабиш силите си.

— Ами Джилбърт? — попита тя, когато той започна да се изправя. — Ти се съгласи да го пуснеш на свобода. Нима още не си го направил?

С голяма неохота, той отново клекна и прокара длан по брадичката и устните й. Поклати бавно глава.

— Не — каза тихо.

Не този отговор очакваше тя. Отново изпита силен гняв — толкова силен, че стомахът й се сви на топка. Не успяваше да намери думи, с които да го изрази.

— Чак толкова силна руменина не ти отива — отбеляза той.

Лицето й почервеня още повече.

— Но ти ми даде думата си! — успя най-после да каже тя.

— Да, обещах ти, че нищо лошо няма да се случи на хората от Пенфорк и на брат ти. И нищо лошо не им се случи, нали?

Тя бясно заклати глава.

— Но ти също така се съгласи да пуснеш Джилбърт. Закле се пред хората си!

Рейналф погледна към ръцете си. Замислено прокара пръсти по кокалчетата си, преди да отговори. Наистина, много би искал да отложи още малко разговора за брат й. Беше учуден от това с какво удоволствие беше излъгал. Лъжата му беше позволила да я вземе, без да се пролее нито капка кръв. Но той беше честен по принцип, а и, рано или късно, тя щеше да узнае истината. Не беше човек, който би се задоволил с двусмислени отговори. Когато най-после проговори, го направи спокойно, без да откъсва очи от нейните.

— Не мога да пусна на свобода човек, който не е в ръцете ми.

Трябваше да минат няколко минути, преди думите му да стигнат до съзнанието на Лиз-Ан. Когато най-после проумя смисъла им, лицето й се изкриви толкова силно от гняв, че беше почти комично.

— Ти си ме излъгал!

Той повдигна рамене. Макар и здраво завързана за стъблото, тя започна да рита с крака. Успя обаче да вдигне само облак прах и да запрати няколко камъчета към него.