Тамара Лий - Войнствена любима

— Много време ти трябваше, за да стигнеш тук!

Дали беше чул правилно? Прокара длан по челото си и въздъхна тежко. Поне можеше да бъде сигурен, че не е ударена лошо. Кендъл се беше спуснал по скалата и вече беше до нея.

— Милейди — каза той, — дайте ми ръката си.

— Не — отговори остро тя и гласът й звънна в клисурата.

— Искам само да ви помогна — обясни търпеливо момъкът и й протегна ръката си.

Рейналф видя как тя го отблъсна. Жестът й наистина го изненада.

— Не съм молила за помощта ви — каза тя.

— Лиз-Ан! — Рейналф се наведе над пропастта, вече напълно загубил търпение. — Сега не е време за спорове. Веднага подай ръка на сър Кендъл!

Тя поклати глава, вдигнала поглед към него.

— Оставете ме. И сама ще успея да се изкатеря до горе.

Рицарят отново й протегна ръката си, но бързо я отдръпна, когато нейната съпротива стана причина няколко камъка да се изплъзнат изпод нозете й. Миг по-късно клонът, за който се държеше, поддаде. Всички извикаха, когато тя се плъзна надолу по скалата, отчаяно опитвайки се да се залови за нещо друго. Като по чудо, успя да се хване за един дебел корен няколко метра по-надолу.

— Издърпайте Кендъл! — нареди Рейналф.

Когато това бе сторено, той бързо преряза въжето и го завърза около кръста си. Без да се бави, се прехвърли по скалата. Хората му бързо го спуснаха надолу. Когато се приближи до Лиз-Ан, тя скри лицето си в оскъдната зеленина. Той прие мълчанието й за предизвикателство и почувства раздразнение. Но нямаше намерение да прахосва времето в напразни спорове. Прихвана я през кръста и започна да я дърпа към себе си. Тя обаче не пусна корена.

— За Бога, Лиз-Ан, подчини се!

Тя не го направи. Той стисна краката й между бедрата си и започна да освобождава ръцете й. Беше изненадан от това, колко силно тя стиска корена. Ядосваше се, че само едната му ръка е свободна. С другата трябваше да държи въжето.

— Лиз-Ан! — изрева като не успя да я накара да пусне корена. — Подчини ми се или, кълна се, ще те набия, когато това приключи. Пусни корена!

Тя вдигна лице и той, изненадан, видя, че по него се стичат сълзи.

— Не… не мога — проплака.

Беше изпаднала в шок. Изненадата на Рейналф се засили, а гневът му се стопи. Извади камата и започна да реже корена. Няколко мига по-късно тежестта на цялото й тяло се стовари върху него. Отгоре долетяха радостните възгласи на хората му. Рейналф я обгърна здраво и я притисна към себе си.

— Обгърни с ръце врата ми — каза той, без да очаква от нея да го послуша.

Но тя го прегърна и сгуши главата си на гърдите му. А Рейналф я гледаше объркано и се питаше дали някога ще може да разбере тази загадъчна, дива жена. Започнаха бавно да ги издърпват нагоре. Нито един от двамата не проговори. Когато стигнаха до ръба, мъжете им помогнаха да се прехвърлят и да се изправят на крака. Рейналф постави Лиз-Ан на земята, но тялото й веднага се отпусна отново върху неговото. Изненадата му нарасна. Доколкото я познаваше, тя трябваше вече да се е съвзела от преживяното. Но не, тя продължаваше да го прегръща — него, презрения враг. Може би се преструваше, за да избегне гнева му. Мисълта го накара да смръщи по-силно вежди. Взе я на ръце и я занесе до коня си. Положи я на седлото. Геоф се спусна да му помогне и я задържа, докато Рейналф седне зад нея на седлото. Тя се обърна и зарови лицето си в туниката му, като в същото време го прегърна нежно. Да, определено нещо не беше наред.

За Рейналф ездата обратно до лагера беше мъчителна. Тя се притискаше толкова плътно в него, че той се нуждаеше от цялата сила на волята си, за да потисне реакцията на тялото си. Лиз-Ан беше заспала, когато най-после стигнаха в лагера. Той я внесе в палатката си и нежно я положи на импровизираното легло. Изглеждаше по детски невинна в съня си и той изпита желание да я закриля. Все още стискаше корена толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Като не успя да го издърпа, той се отказа, за да не я събуди. Но махна пояса, който опасваше талията й и в който беше втъкната камата на Геоф. Уморено прекоси стаята и застана до ниската масичка, на която имаше месо, сирене и хляб. Не обърна никакво внимание на храната. Вдигна чашата с топла медовина и я пресуши на един дъх. А после отметна едното платнище на палатката и погледна навън в нощта. Уолтър даваше нареждания на групата, която трябваше да се отправи на север и да се погрижи за евентуалните преследвачи от страна на Джилбърт Балмейн. Макар да нямаше високо мнение за брата на Лиз-Ан, смяташе, че известни предпазни мерки не са излишни.