Тамара Лий - Войнствена любима

— Прости ми — прошепна тя и без да се бави повече, започна да го съблича. Приливът на енергия й помогна да се справи бързо със задачата. Само след минута вече беше облечена в дрехите му. Затъкна камата му в пояса си и се вмъкна дълбоко в гората. Лунната светлина беше слаба, но не можеше да разчита на нищо повече.

Рейналф гледаше към подчинения си, който лежеше в безсъзнание, и едва сдържаше гнева си. Нуждаеше се от цялото си самообладание, за да не счупи врата на глупавия Геоф. Представяше си как извършва това и свиваше и отпускаше юмруци. Въпреки дългите години на обучение, младият човек се беше провалил. Беше пренебрегнал преките му заповеди и, в резултат на това, беше подпомогнал бягството на Лиз-Ан. Може би беше надценил способностите му… Не поправи се той, беше подценил Лиз-Ан. И то не за първи път. Прокара замислено длан през косата си. Всъщност беше по-ядосан на самия себе си, отколкото на младия Геоф. Глупаво беше повярвал, че двамата юноши, вече почти зрели мъже, няма да срещнат трудности при изпълнението на задачата и ще успеят да заведат Лиз-Ан при него. Това беше главната му грешка. Да, юношите ще бъдат наказани за това, че са пренебрегнали заповедите му, но единствено той бе отговорен за случилото се. Запита се колко време ще е необходимо на Роланд, за да вдигне тревога в лагера и да организира преследването й. Когато Геоф изпъшка и отвори очи, Рейналф пристъпи към него и хвърли дрехите на Лиз-Ан в лицето му. Все още замаян, младежът разтърка врата и главата си, отмести дрехите и вдигна поглед към него.

— Милорд! — възкликна той и разтърси глава, за да проясни съзнанието си.

Когато разбра какво се е случило, объркването му прерасна в ужас. Скочи бързо на крака, после се хвърли на колене пред господаря си. И едва тогава разбра, че е само по долни гащи. Погледна се с невярващи очи. Лицето му придоби пурпурен цвят. Червенината се спусна по врата и стигна дори до гърдите му. Изстена и наведе засрамено глава. Рейналф добре разбираше неудобството му. Нима Лиз-Ан не беше постъпила по същия начин и с него? Трябваше сериозно да обсъдят грешката, за да не бъде повторена.

— Какво ще кажеш за свое оправдание? — попита той.

— Милорд, дамата каза, че има нужда да…

— И ти й повярва?

— Тя ме изигра — каза едва чуто Геоф.

— Не, ти си й позволил да те изиграе. Какво направи тя? Усмихна ли ти се?

Младежът започна да тъпче нападалите листа. В този момент в гората навлязоха десетина мъже от хората на Рейналф. Уолтър водеше коня му и вървеше начело на групата. Все още засрамен, Роланд яздеше зад него с приведени надолу рамене и поглед, забит в земята. Мъжете носеха факли. Събраха се около Рейналф и зачакаха заповедите му. Рейналф пое юздите, които Уолтър му подаде, и се качи на коня си.

— Геоф, ти ще яздиш с Роланд — каза той и смръщи вежди. — Той ти е донесъл дрехи. Трябва да си ми благодарен, че не те накарах да облечеш дрехите на Лиз-Ан.

Младежът засрамено извърна глава, а Рейналф започна да дава нареждания на хората си. Раздели ги на две групи. Едната щеше да води той, а другата — Уолтър. Тръгнаха в противоположни посоки.

Напредваха много бавно, възпрепятствани от дърветата, които растяха много нагъсто. Беше паднал мрак и нямаше да им е лесно да я забележат. С всяка изминала минута Рейналф изпитваше все по-силно безпокойство. Господи, дали наистина беше успяла да му избяга? Упрекна се, че й каза толкова скоро истината за Джилбърт. Защо не беше изчакал? Но дори да му се наложеше да я гони до Пенфорк и да я измъкне с бой оттам, щеше да го направи.

— Милорд! — извика един от хората му.

Чу тропота на коне, които препускаха към тях. Скоро от мрака изникна фигурата на Уолтър.

— Намерихме я! — извика той.

Рейналф изпита облекчение, но запази спокойно изражение.

— Къде е тя?

Мъжът се поколеба.

— Страхувам се, че падна в реката.

Рейналф почувства стягане в гърдите.

— Добре ли е?

— Поне засега, милорд, така изглежда. Изпратих един от мъжете да й помогне да излезе.

Разстоянието до реката беше късо, макар да се стори безкрайно на Рейналф. Когато видя светлината на факлите, той препусна пред другите. Уолтър му извика:

— Кендъл е с нея, милорд!

При бързото му приближаване мъжете, които се бяха скупчили на брега, се разпръснаха, за да му сторят път. Легна на брега и погледна надолу. Чу ромона на водата още преди да види играта на светлината по повърхността й. Брегът беше стръмен и разстоянието до дъното беше голямо. Беше по-лошо от очакванията му. Трябваше му известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Най-напред видя рицарят когото бяха спуснали на около петнайсет метра надолу. Като проследи неговото движение надясно, той видя Лиз-Ан. Тя беше сграбчила здраво един клон, но всъщност не беше в безопасност. Висеше над пропастта, а долу бучеше водата. Сърцето му се сви. Тя вдигна глава нагоре, защото чу шума, и светлината на факлите падна върху лицето й, което прикова погледа на Рейналф. За негова изненада, то изразяваше единствено гняв. Би трябвало да плаче, да пищи, да моли… но не, тя излъчваше единствено предизвикателство. Трябваше да бъде уплашена, по дяволите! Сигурно го бе забелязала, защото миг по-късно гласът й проряза хладния нощен въздух.