Тамара Лий - Войнствена любима

— Това ли е тя, милорд?

Рейналф премигна.

— Да, това е лейди Лиз-Ан.

Истински приятел, безрезервно предан на господаря си, Уолтър беше единственият, на когото Рейналф беше разказал за краткото си пленничество. Сега единствен той се досещаше за различните чувства, които бушуваха в душата на господаря му под привидното му спокойствие.

В деня, след като беше освободен, Рейналф беше срещнал хората си, които го търсеха. Търсенето беше организирано от Уолтър. Беше решил да се ръководи от разума, а не от чувствата и беше отложил временно плановете си за отмъщение. Върна се в замъка Лангдън, за да завърши започнатото. Не даде на вбесения лорд Лангдън никакво обяснение за изчезването си. Беше работил и през деня, и през нощта, за да изглади недоразуменията между лорда и неговия васал. А вечер прекарваше колкото може повече време в компанията на господарката на замъка, Рейчъл, братовчедката на Лиз-Ан. Тя не искаше да говори за лейди Лиз-Ан, очевидно не я харесваше, но когато той настоя, най-после му беше разказала нещичко. От особен интерес за него беше сърдечната близост, която свързваше брат и сестра. Рейналф научи, че двамата са практически неразделни и че Лиз-Ан обикновено придружава брат си навсякъде дори когато той заминава по работа. Това обясняваше умението й да си служи с меча, но не обясняваше защо брат й й позволява да се държи като мъж. Трябвало е отдавна да я омъжи и да сложи край на това.

Сега Рейналф се запита дали Джилбърт Балмейн ще оцени услугата, която се готвеше да му направи. Отново вдигна очи към кулата и с тревога видя, че Лиз-Ан е изчезнала. Къде ли беше отишла? Смушка коня си и направи знак на Уолтър да го придружи. Част от мъжете вдигнаха оръжията си и също тръгнаха напред. Спряха са едва когато стигнаха в обсега на стрелите на защитниците. Вдигнаха щитовете си, за да се предпазят. Също с вдигнати щитове, Рейналф и Уолтър продължиха да вървят напред, докато стигнаха до пълния с вода ров.

— Аз съм барон Рейналф Уордю — извика гръмогласно той. Чуха го всички, които се намираха във външния двор, а дори и онези, които бяха във вътрешния. — Нареждам ви да се предадете и да спуснете моста незабавно.

Тишина.

— Кой ще говори от името на хората, които се намират в замъка? — запита той, когато му се стори, че тишината се проточи безкрайно.

— Аз!

Рейналф и Уолтър обърнаха глави едновременно и видяха зелената рокля на лейди Лиз-Ан да се подава между укрепленията на кулата. Рейналф не беше изненадан.

— Ще се предадете ли?

Нейният отговор беше стрела, която изсвистя пронизително в хладния утринен въздух и се заби в земята точно пред коня му. Животното изненадано изцвили, изправи се на задните си крака и щеше да побегне, ако господарят му не го беше заставил да остане на мястото си. Хората на Рейналф изстреляха няколко стрели по посока на Лиз-Ан, но тя вече не се виждаше. Ядосан, Рейналф направи знак на хората си да прекратят стрелбата.

Отново се възцари тишина, много скоро нарушена от извисил се над стените глас.

— Това беше само предупреждение, Рейналф Уордю. Следващата ще се забие в сърцето ти.

— Ако бях на твое място, не бих си играл с търпението й — предупреди го Уолтър и се вгледа в сериозното му лице, което се виждаше под вдигнатия шлем.

Със здраво стиснати устни, Рейналф му хвърли поглед, който го накара да замълчи.

— Покажи се, лейди Лиз-Ан — нареди Рейналф.

— Съжалявам, но трябва да ти откажа.

— Покажи се! — повтори той. — Няма да ти причиня зло.

— Ха!

Рейналф потисна надигащия се гняв.

— Не бива да се пролива кръв — предупреди той.

— Само твоята кръв ще се пролее — каза тя предизвикателно. — Брат ми вече е на път за дома и ще защити и дома си, и мен.

Точно както предполагаше и той.

— Мисля, че няма да стане така — отговори й Рейналф. Не беше замислял измамата, но лъжата, като че ли сама се изплъзна от устата му. Думите му произведоха желания ефект. Лиз-Ан предпазливо се показа над стената с насочен към него лък. Беше сама. Въоръжените мъже отдавна се бяха скрили от погледа му. Като я видя, Рейналф неволно се усмихна. Успя да потисне смеха си, за да не го чуе тя. Облечена като истинска лейди, мека и женствена, тя не отговаряше на вече изградената му представа за нея. Външният й вид контрастираше с войнственото й поведение. Той присви очи и започнала изучава лицето, отчасти скрито от лъка. Косата й се подаваше изпод воала. Къдриците вече не бяха подредени в прическа, бяха се изплъзнали от диадемата и висяха свободно. Едното й око беше затворено. Другото не премигваше. Следеше посоката на стрелата.