Тамара Лий - Войнствена любима

Страхливец? Един нерв на бузата му неспокойно играеше. Тази жена притежаваше дяволското умение да извиква у него силен гняв.

— Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва.

— Тогава си представи, че съм мъж — отговори тя и вдигна предизвикателно меча си.

Идеята й беше неприложима. Дори облечена в мъжки дрехи, лейди Лиз-Ан си оставаше истинска, красива жена.

— Не, страхувам се, че трябва да откажа. — Той решително опря върха на меча в земята и се облегна на него. — Ще стане превъзходен бастун — добави, като понатисна и размърда острието под себе си.

Лиз-Ан не обърна внимание на думите му, а направи крачка напред.

— Не можеш да откажеш!

— Напротив, мога.

— Тогава ще те заколя като прасе! — извика тя и се хвърли напред.

Рейналф инстинктивно вдигна меча, за да се защити. Силата и премереността на атаката й го изумиха. Ако не беше подготвен, острието щеше да се забие във врата му. Беше изненадан, че се озова срещу такъв силен противник. И все пак, съмняваше се, че тя ще представлява истинска заплаха за него. Сигурно щеше лесно да я обезоръжи. Искаше обаче да се позабавлява малко за нейна сметка, докато тя се умори. Усмихна се и отблъсна атаката й. Тя направи само крачка назад и веднага реагира. Замахна широко, мечът й описа дъга. Само миг по-късно докосна кожата под дясното му око и остави резка, която стигаше чак до слепоочието му и почти се сливаше с косата му. Шокиран, Рейналф допря длан до раната, а после се втренчи в кръвта, която я обагряше.

— Не ме подценявай, милорд — предупреди го Лиз-Ан и поднови атаките си.

Макар да беше по-ядосан на себе си, отколкото на нея, Рейналф все пак коренно промени отношението си. Наистина беше подценил нейните способности и решителността й. Беше минала цяла вечност, откакто противник беше успял да му нанесе удар. Гордостта му беше наранена от факта, че това беше успяла да стори жена. Сега зае безупречна стойка и лесно парира следващия й удар. Тя бързо възстанови равновесието си и отново го нападна, като издаваше звуци, които никак не бяха подходящи за една дама. Беше бърза и точна и се възползваше от раната на крака му — точно както беше обещала. Главното й предимство беше в лекотата и грациозността на движенията. Уж беше от дясната му страна, а докато той премигне, ето я вече, че напада отляво.

Но Рейналф беше много силен и се беше бил с меч дълги години, затова лесно успяваше да отблъсва ударите й. Опитваше се да я победи със сила. И ето, че тя се препъна. Макар бързо да възстанови равновесието си, той успя да се възползва от момента, направи диагонално движение и я удари с меча си в гърдите. Сигурно беше, че не иска да я убива, защото можеше да го направи много лесно. Ударът беше много прецизен. Разтвори туниката й, оголи напълно гърдите й и остави лека следа от ключицата до гърдата. Тя хвърли само бегъл поглед надолу, а после безразсъдно го нападна, целейки се в корема му. Рейналф се опита да не обръща внимание на пулсиращата болка в ранения си крак и пристъпи напред. Беше решил да не й отстъпва дори педя земя. Притисна я и я накара да отстъпи, но тя продължи да се бие. Решителността й нарастваше с всяка изминала секунда. Дори когато дишането й стана тежко и затруднено, дори когато й се наложи да нанася ударите с две ръце, тя продължи да се бие. Рейналф гледаше с нарастващо задоволство как все по-трудно вдига меча. Забеляза потта, избила по нежната й кожа. Когато я принуди да премине изцяло в отбрана, в очите й се появиха гневни пламъчета.

Беше негова… за да сложи край на безсмислената битка, той вдигна меча си за последен удар, в който вложи цялата си сила. И се случи немислимото. Когато остриетата се срещнаха и стоманата звънна, мечът му се счупи. Той остана загледан в безполезното оръжие. Вдигна изненадан поглед към Лиз-Ан. Тя беше замръзнала насред движението си и го гледаше с широко отворена уста. Напълно неподвижна, само очите й проблясваха. Бузите й бяха силно поруменели, устните — леко раздалечени. По-голямата част от косата й се беше изплъзнала от плитката. Струйки пот се стичаха по прекрасното й лице и по нежната шия, а и по-надолу по розовата плът, която мечът му беше оголил. Тънката туника беше прилепнала плътно към тялото й. Гърдите й бяха ясно очертани под нея. Те бързо се вдигаха и спускаха. Беше прекрасна. Като въздъхна със съжаление, той отдели поглед от тялото й.

— Мечът ми е бил направен от по-лоша стомана — каза сухо. Гласът му проряза тишината.

Небрежно хвърли оръжието настрана. Чувстваше допира на камата до корема си. Знаеше, че може да му се наложи да я използва, за да я подчини на волята си. Пристъпи смело напред.