Тамара Лий - Войнствена любима

— Добре, имаш думата ми, кучко. Макар да не се знае дали ще я спазя. — Усмивката му беше дяволита, но и груба. — Може и да оставя семейството ти на спокойствие, но не се знае дали и ти ще имаш същия късмет.

Погледът на тъмните му очи я изгаряше. Лиз-Ан се загърна по-плътно в робата.

— И това е достатъчно — каза, защото усети, че не би могла да изкопчи от него нищо повече. — При изгрев слънце тогава. — Хвърли му един последен поглед през рамо и излезе.

На другата сутрин Рейналф бе събуден от шума, който несръчните движения на Самюъл вдигаха, и от аромата на храна. Отвори очи и загледа как огромният мъжага, следван от двама въоръжени мъже, се суети из мазето.

— Хайде — обърна се Самюъл към мъжете, — запалете факлите.

Те измърмориха нещо и се отдалечиха.

— Рано се събудихте — поздрави го Самюъл и остави един поднос на пода. Изправи се, сложи ръце на хълбоците си и погледна Рейналф право в очите. — Май не сте спали много добре снощи, въпреки че положих много грижи за вашето удобство. — Той поклати глава.

Рейналф повдигна едната си вежда.

— Не беше много любезно това, че ме упои.

Самюъл сви рамене и повдигна длани нагоре.

— Дадох ви малко приспивателно. Като видях, че мога да разчитам само на помощта на съпругата си, реших, че така най-лесно ще можем да ви превържем и облечем.

— Сигурен съм, че не си се страхувал от мен.

Огромният мъжага смръщи вежди. Явно присмехът на Рейналф не му допадна.

— Няма мъж, от когото големият Сам би се уплашил. Моята жена, Луси, настоя да направим това. Не искаше да се погрижи за вас, докато не заспите, защото видя как кръвожадно гледахте господарката.

Рейналф не успя да потисне усмивката си. Да, имаше много неща, които той искаше да направи на лейди Лиз-Ан.

— Както и да е, благодаря ти за грижите, Самюъл. Благодарен съм и на твоята Луси. Кракът вече не ме боли. И ми е много по-удобно седнал, отколкото прикован на стената.

Самюъл го гледаше топло, приветливо. Той гордо изпъчи гърди.

— Луси е опитна в медицината. Знае как да използва билките. Самата господарка я научи.

— Лейди Лиз-Ан? — попита недоверчиво Рейналф.

— Да. Господарката наистина има дарба на лечителка. И се грижи за всички, без да прави разлика.

Рейналф се опита да вмести току-що получената информация във вече изградения образ на лейди Лиз-Ан. След като помисли няколко минути, той се отказа. Реши да припише лечителските й дарби на нейните странности.

— Ех, и вие! — извика Самюъл и прекоси мазето само с няколко крачки. — Нима ще трябва сам да го направя? — Взе факлата от мъжете и бързо запали останалите. — Глупаци! — изръмжа недоволно той и се изправи пред Рейналф. — Ще изпитам истинско облекчение, когато се върне лорд Джилбърт. Отиде в двора и взе най-добрите хора със себе си. И се забави прекалено дълго. — И той дълбоко, тежко, въздъхна.

Рейналф се преструваше, че е посветил цялото си внимание на храната, а всъщност обмисляше казаното от Самюъл. Мъжът се оказа безценен източник на информация. Може би щеше да научи още нещо… Самюъл не го разочарова.

— И никак не беше благоразумно да остави лейди Лиз-Ан да се върне в Пенфорк при цялото това безредие. А тя само влошава нещата с важниченето си.

Пенфорк… Рейналф напрегна паметта си. Искаше да си спомни всичко, което знае, за южната част на страната. Опита се да си представи къде точно се намира Пенфорк. Досети се, че той не е много далеч от замъка Лангдън. Самюъл се наведе и ловко освободи лявата китка на Рейналф от скобата.

— Тя, разбира се, и без това винаги прави каквото иска. Брат й никога не й казва „не“, защото го върти на малкия си пръст. Не я разбирам аз тази работа. Но винаги е било така, още откакто моята Луси и аз дойдохме тук.

Заинтригуван, Рейналф пое със свободната си ръка топлия дъхав хляб от ръцете на Самюъл.

— Той сигурно е знаел какво прави, като я е оставил сама толкова дълго време. Но всеки човек има нужда от наглеждане, така мисля аз. И вижте какво направи тя — доведе ви тук. Не мога да кажа, че това ми харесва. Не, не мога да кажа това.

Рейналф се изкушаваше и той да каже какво мисли по този въпрос, но се страхуваше, че Самюъл ще разбере колко много е изприказвал и отсега нататък ще си държи езика зад зъбите. Затова си замълча. Разсеяно отхапа от хляба. Очите му потърсиха и намериха другите двама въоръжени мъже. Бяха се навели над една от масите, залисани в игра на зарове. Самюъл поклати глава и въздъхна още веднъж.