Тамара Лий - Войнствена любима

Там седеше той, с отметната назад глава. Смехът му утихна и зловеща усмивка разтегли устните му. Последвалата тишина се проточи много дълго време. Уордю започна да я задява заради небрежното й, направо неприлично, облекло, а тя не можа да намери подходящи думи, за да го постави на мястото му. Очите им се срещнаха и цялото й тяло се разтресе от страх. Тя може и да беше вещица, както я наричаше той, но също така нямаше съмнение, че той е самият дявол! Сърцето й отново биеше в гърлото. Тя нямаше търпение да си тръгне.

— Не! — изрева той и тя замръзна на място.

— Ела тук! — нареди й, а дрезгавият му глас отекна в мазето.

Тя се поколеба. В едната си ръка държеше факлата, а с другата стискаше предницата на робата си. Защо се чувстваше така уязвима, като малко дете, когато застанеше пред него? Нима той не беше неин пленник?

— Съвсем сигурно е, че не мога да ти сторя зло — продължи той. Гласът му беше изпълнен със сарказъм. Придружи думите с дрънченето на веригите.

Изпълнена с подозрение, Лиз-Ан дълго го гледа. После, събрала цялата си смелост, вирна предизвикателно брадичка и застана до краката му.

— Да, милорд? — запита с глас, за който се надяваше, че звучи уверено.

Камата опираше в дясното му бедро. Всъщност беше седнал върху нея. Не се съмняваше, че Лиз-Ан е слязла в мазето да я търси. Като пое вечерята от Самюъл, той я изгълта с вълчи апетит и веднага след това го обгърна непрогледен мрак. Сигурно го бяха упоили с нещо. Като се съвзе, видя, че е облечен и седи на пода, а кракът му е грижливо превързан. Странно, раната не го болеше. Трябваха му само няколко минути, за да установи къде се намира камата. Стори това със здравия си десен крак. Но тъй като не можеше да го вземе в ръце, оръжието всъщност беше безполезно.

— Хайде, седни — покани я той.

Лиз-Ан силно присви очи и поклати отрицателно глава.

— Не, предпочитам да остана права.

Той сви рамене, за да й покаже, че това няма значение за него.

— Добре постъпих, като попитах Бърнард за теб.

— Добре? — повтори тя, невярваща на ушите си.

— Да. — Той се усмихна накриво. — Искам да знам защо съм затворен и къде.

Тя се отдалечи на безопасно разстояние и го загледа озадачено.

— Нима това ще те успокои, милорд?

Това присмехулно „милорд“ предизвика у него желание да я удуши. Обикновено успяваше да контролира чувствата си, но сега му беше трудно. Отвърна й остро, заядливо:

— Чисто любопитство, милейди.

Гледаше я с неподправен интерес. Тя стисна здраво устни, а очите й блестяха гневно.

— Не ме наричай така!

— Милейди? — повтори уж невинно, а всъщност — подигравателно. — Това е просто учтива форма на обръщение.

— Аз не съм твоя лейди. 1 1 „Милейди“ се образува от думите „моя“ и „лейди“. — Б.пр.

— Не — съгласи се той. — Ти въобще не си дама.

Думите му я нараниха много по-силно, отколкото смяташе за възможно. Без съмнение, имаше и други, които веднага щяха да се съгласят с него, например всички рицари, които бяха на служба при Джилбърт. Те смятаха, че на една жена не подобава да носи оръжие и мъжки дрехи. И все пак досега никой не й беше казвал такива думи, макар мнозина ясно да й показваха какво мислят. Изглежда, за тях нямаше значение фактът, че през по-голямата част от времето тя се обличаше като лейди и изпълняваше съвестно задълженията си на господарка на замъка — роля, за която беше обучена от най-ранна възраст. Те я виждаха само като жена, която беше страшна, защото можеше да се защитава сама. Но тя също така беше и дама.

— И аз… — продължи Рейналф, като показа равните си бели зъби — не съм твой господар. 2 2 „Милорд“ се образува от думите „мой“ и „лорд“, което означава господар. — Б.пр. Все още.

Последните думи се отрониха от устните му сладки като мед. Сякаш студена ръка сграбчи Лиз-Ан за сърцето. Как е могло да се случи подобно недоразумение? Нима тя не владееше положението? Несигурно се изправи и робата й се разтвори.

— Искам да ти направя едно предложение.

Той срещна погледа й, но остана мълчалив.

— Ще те освободя, ако успееш да надвиеш противника, който ще ти избера, в дуел с мечове — каза тя бързо и нетърпеливо зачака отговора му.

Но не получи такъв. Той просто седеше и я гледаше втренчено. Дълбоко в очите му се зараждаше някакво силно чувство. Устните му бяха здраво стиснати, приличаха на тънка резка. Тя се чувстваше неудобно. Отмести очи от него, а после пак го погледна. Отново се обади, но гласът едва излизаше от свитото й гърло: