Тамара Лий - Войнствена любима

— Да, точно така — прошепна. Да, щеше да си отмъсти. Щеше да…

Настойчиво чукане на вратата прекъсна мислите й.

— Милейди! — Гласът на камериерката й, Мели, проникна в стаята. — Имат нужда от вас.

Чуваше се глухо, като отдалеч, но Лиз-Ан знаеше, че момичето е коленичило и опряло уста до големия отвор, който се образуваше между пода и края на вратата.

— Не може ли да почака? — извика Лиз-Ан, която не искаше да прекъсват мислите й, преди планът да се е оформил напълно в ума й.

— Заради някакво дете, милейди. Момиченце, което се е наранило лошо.

Лиз-Ан, лечителката, не можеше да не се отзове. Тя бързо се изправи на крака, втурна се към шкафа и извади лекарствата и билките си. Някога този шкаф беше принадлежал на баща й.

— Момент — извика тя на Мели.

Така се случваше винаги. Когато отвореше шкафа, я връхлетяваха спомени. Баща й беше очарован от лековитите качества на билките, макар знахарството да беше главно занимание на жените. Той беше окуражавал интереса на дъщеря си в тази област. Всеки път, когато отиваше да събира билки, я вземаше със себе си. Но накрая, когато ужасната болест започна да разяжда тялото на барона, нищо не беше в състояние да му помогне. А атаката срещу дома им преди четири години беше отнела последния му дъх. Още една причина да накара Уордю да си плати за греховете… По бузите й отново се търкаляха сълзи. Тя ги избърса с ръка, взе всички гърненца, от които можеше да има нужда, иглата си за шиене и няколко парчета чисто ленено платно за превръзки. Завърза всичко на вързоп, затвори шкафа, затича се към вратата и я отвори широко.

— Къде е детето? — попита тя Мели, която тъкмо се изправяше.

— В залата, милейди. Ухапало го е куче.

Докато вървяха бързо към залата, Мели продължи да разказва подробно как кучето нападнало детето, но Лиз-Ан не зададе нито един въпрос. Майката седеше в далечния край на залата и плачеше. Притискаше рожбата до гърдите си, а слугите се суетяха около тях. Като видяха Лиз-Ан, те й сториха път. Детето не искаше да се отдели от майка си.

— Доведете Луси — нареди Лиз-Ан на Мели и коленичи пред детето.

— Вече отидоха да я повикат, милейди — отговори камериерката.

— И защо още не е дошла? Какво я задържа?

Лиз-Ан нежно раздели ръцете на майката и обърна детето към себе си. То беше много красиво момиченце, може би на четири години. Лиз-Ан махна мръсния парцал, който покриваше раната на ръката му, и се наведе, за да я разгледа по-отблизо. Много тихо, за да не чуе никой друг, Мели прошепна в ухото й:

— Луси се грижи за онази другата рана, милейди.

Друга рана? Лиз-Ан смръщи вежди. Накара момиченцето да протегне ръка и внимателно почисти кръвта. Раната не беше чак толкова лоша, но трябваше да направи много шевове. И щеше да остане белег. Чак сега думите на Мели стигнаха до съзнанието й. Извърна глава и каза:

— Друга рана?

Камериерката сви рамене, като да се извиняваше за нещо, и кимна. Подозренията на Лиз-Ан бяха потвърдени. Луси се грижеше за раната на Уордю. Гневът на Лиз-Ан беше краткотраен, защото лечителката у нея взе връх. Мъжът беше ранен и това, че беше зъл, нямаше значение. Не можеха да не се погрижат за него. Тя не искаше да го стори, но не означаваше, че друг не би могъл. Дори животните не заслужаваха да ги оставят с отворени рани. Не, отмъщението й щеше да бъде изпълнено както трябва. На Уордю щеше да бъде дадена възможност да се защити. Лиз-Ан отново посвети вниманието си на детето.

— Как се казваш? — попита тя, като отметна мокрите му от сълзи коси назад. Лицето му беше подуто от плач.

— Анна — прошепна детето.

— Анна — повтори Лиз-Ан и с усилие прогони мислите за Уордю. Усмихна се мило на детето. — Ти си такова смело малко момиченце! — добави тя и протегна ръка към лекарствата.

Колеблива усмивка озари лицето на Анна.

— Наистина ли?

— Да, ти си се била с онова злобно куче и си го победила, нали?

Все още хълцайки от плач, Анна погледна въпросително майка си.

— Победих ли го, мамо?

Жената първо срещна погледа на Лиз-Ан. В очите й грееше благодарност. После се усмихна на дъщеря си и кимна.

— А сега — каза Лиз-Ан, като сръчно развърза вързопа само с едната си ръка, — искам да ми разкажеш цялата история.

Анна гледаше несигурно ту към Лиз-Ан, ту към шишенцето, от което се носеше остра, лютива миризма.

— Ще боли ли? — попита тя.

Лиз-Ан я погали по бузата, за да й вдъхне увереност.

— Малко, може би — отговори тя искрено, — но ти си смело момиче, нали?