Тамара Лий - Войнствена любима

А тя, бърза като котка, протегна ръце и издра лицето му с острите си нокти. Тъй като неговите бяха оковани, единственото, което можеше да стори, беше да я стисне още по-здраво. Тя нададе приглушен вик на болка, отпусна ръце и се помъчи да се освободи от хватката на бедрата му. Ръката й докосна камата, която беше втъкната в пояса й. Поколеба се само миг, а после я издърпа и заби острието й в бедрото на Рейналф. Той диво изкрещя и я пусна. Лиз-Ан също извика и се опита да омекоти удара, който щеше да последва при падането й, като се подпря на ръце, и по тях полепна мръсотията от пода. Въпреки това тя тежко падна първо на хълбоци, а после — по гръб. Дъхът излезе със свистене от гърдите й. Тя вдиша дълбоко и веднага се изправи на крака. Постави ръка на ребрата си, защото я боляха много, и се обърна с лице към нападателя си.

— Ти! — задъхваше се от гняв тя и залиташе на несигурните си нозе. — Ще те пратя в ада заради това!

Рейналф вдигна поглед от камата, която стърчеше от бедрото му. Той също мислеше за убийство.

— Нима не съм вече в ада, кучко?

Тя втренчи поглед в камата и, за негова изненада, пребледня, като видя кръвта, която беше проляла със собствената си ръка. Покри устата си с длан, завъртя се на пети и се втурна към вратата на мазето. Отвори я широко и изчезна, без да погледне назад.

Рейналф дишаше тежко през стиснатите си зъби и се бореше срещу мрака, който заплашваше да го погълне. Отпусна глава и прогони от съзнанието си образа на камата, която все още беше забита в плътта му, но позволи на омразата да завладее душата му. През целия си двайсет и девет годишен живот не беше изпитвал такова огромно желание към никоя друга жена, а ето, че силно искаше да й причини физическо страдание. Не, жените бяха създадени за удоволствие. Те трябваше да бъдат защитавани, а не нападани и наранявани. Но тази жена беше различна — имаше зъл нрав, както беше казал и лорд Бърнард. И още нещо… Той се засмя на глас, когато предателското плътско желание отново го връхлетя.

Дълга, дебела сянка, появила се на пода, показа идването на един огромен мъж. Като прекоси прага, той се поколеба само миг, преди да се доближи до Рейналф.

— Моето име е Самюъл — каза той, а огромните му длани удряха важно-важно по бедрата. — Аз ще ти бъда пазач. — Той се приближи още малко, огледа раните му и изразителното му лице показа известна загриженост. — Хм… — промърмори, а очите му дяволито играеха.

Тъй като Рейналф пазеше абсолютно мълчание, Самюъл въздъхна със съжаление и се наведе да огледа раната на бедрото му. Голямата му плешива глава блестеше на светлината на факлата.

— Да, добре те е намушкала. Сигурно много си я ядосал.

— Имам нужда от лекар — изстреля Рейналф, като не обърна никакво внимание на брътвежите на мъжа.

Самюъл се изправи и го погледна право в очите.

— Лейди Лиз-Ан няма да извика доктора заради теб. Но аз имам известен опит и ако ми разрешиш…

— Нямам желание да загубя крака си! — избухна Рейналф.

— А може би това ще зарадва нея. Тя наистина много те мрази.

Рейналф се успокои достатъчно, за да попита:

— Защо?

Самюъл сви рамене.

— Милейди не споделя с мен причините за действията и чувствата си.

— Тогава не говори и на мен за тях!

По лицето на Самюъл се появи усмивка. Зъбите му бяха изненадващо бели и здрави. Той отново се наведе, като продължи да се смее тихо.

— Раната не е дълбока.

Докосна с пръсти дръжката на камата, а после излезе. Върна се след малко, като носеше много парцали. С едно-едпнствено рязко движение издърпа камата и я захвърли на пода. Незабавно притисна раната с парче плат, за да спре кръвотечението. Болката беше непоносима и Рейналф високо изпъшка.

— Това е по-лошо дори от нанасянето на удара!

Той стисна здраво очи и зъби, а Самюъл продължи несръчно да го превързва.

— Хайде, стой мирно! — нареди му той и довърши бързата превръзка.

Като си пое няколко пъти дълбоко дъх, Рейналф погледна крака си и се намръщи.

— Ще са необходими още грижи!

— Неблагодарен си, а? — изръмжа предупредително Самюъл. Устните му се извиха в усмивка, която контрастираше с тона на гласа му. Той се изправи и отстъпи назад. — А пък аз мисля, че ще се оправиш.

Като видя лицето на Рейналф, което предвещаваше буря, той се усмихна широко.

— Хайде, не се тревожи. След вечеря ще накарам господарката да дойде и да почисти раната. Тя знае много неща за раните и тяхното лекуване.

Още една усмивка и мъжът беше изчезнал. Върна се след няколко минути, но само за да заключи вратата. За Рейналф беше очевидно, че Самюъл не беше роден за тъмничар. Може би щеше да му стане съюзник… Останал сам, Рейналф огледа внимателно пода и най-после видя камата. Скъпоценностите, с които беше украсена, проблясваха. Лежеше там, където я беше захвърлил Самюъл. Беше далеко от него, но по-късно можеше да се окаже полезна. Макар и трудно, успя да запази равновесие на наранения си крак. Стъпалото на другия заби в мръсотията на пода, вдигна облак прах и го ритна по посока на оръжието. Действията му изискваха огромна концентрация, но когато свърши, камата вече не се виждаше. На нейното място имаше малка купчина мръсотия. Като се усмихна самодоволно, той изправи глава. Опита се да не мисли за болката и да планира всичко — от бягството до отмъщението, което щеше да застигне лейди Лиз-Ан. Нямаше да напусне това място без нея.