Тамара Лий - Войнствена любима

— Тук сте, лорд Рейналф — поде тя, вдигна ръка и отметна качулката, — за да понесете наказанието си за греховете, които сте допуснали спрямо другите.

Той гледаше красивото й бледо лице присвил очи. Беше му познато, но май го беше виждал много отдавна. Отмести поглед от наситенозелените й очи, в които виждаше единствено смъртна омраза, и видя гарвановочерната й коса. Не познаваше жена с толкова черна коса, всъщност не знаеше, че човешките коси могат да бъдат толкова черни, като нощта и нищото. Внезапно в ума му изплува спомен. Да, сега си спомни добре лейди Лиз-Ан. Беше питал за нея, защото тя го заинтересува, макар да я беше видял в замъка Лангдън един-единствен път. В ума му изплуваха подробности за тяхната среща.

Малко след като той и неговият васал, сър Уолтър Фостър, пристигнаха в замъка, бяха поканени в залата, където се радваха на компанията на собственика, лорд Бърнард. Разговорът беше приятен, но беше прекъснат от раздвижване в противоположния й край. Изтощен от двете денонощия непрекъсната езда и безсънието, Рейналф беше силно ядосан от ненавременното прекъсване. Смръщил вежди, той беше обърнал стола си, за да разгледа по-добре натрапника. Там стоеше тя, а великолепната й коса се разстилаше по раменете. Караше се на един от слугите, който си беше позволил да щипне камериерката й. Тя го заинтригува, макар да беше облечена небрежно.

— Лейди Лиз-Ан! — беше извикал лорд Бърнард и се беше изправил толкова рязко, че столът му беше политнал назад.

Острите думи на дамата бяха заглъхнали веднага, по средата на изречението. Тя се обърна, а когато ги видя, очите й се разшириха от изненада.

— Извинете, милорд, не знаех… — Гласът й заглъхна, когато погледът й падна върху Рейналф. Той също незабавно стана от мястото си и сега се извисяваше над пълната фигура на лорд Бърнард.

Рейналф й се усмихна, без да направи никакъв опит да скрие интереса си. Очите й се разшириха още повече, устата й остана полуотворена, а лицето й поруменя. Озадачен от реакцията й, той не знаеше дали да я приеме като комплимент. И тогава тя отстъпи уплашено назад. Като че ли потисна някакъв вик. Обърна се рязко и избяга от залата, сякаш я гонеха триста дяволи. Лорд Бърнард изръмжа недоволно, но все пак прости грубото държание на дамата с едно махване на ръката.

— Извинете, лейди Лиз-Ан — промърмори той и седна отново на стола, който слугата междувременно беше изправил отново. — Само, ако знаехте какво изпитание е тя за моите нерви!

— Тя е ваша дъщеря? — беше запитал Рейналф, който все още гледаше замислено в посоката, в която беше избягала дамата.

Лорд Бърнард избухна в гръмогласен смях.

— Боже милостиви, не! Да имам дъщеря като нея! Не би могло да ме застигне по-голямо проклятие. Не, тя е братовчедка на съпругата ми. Утре сутринта трябва да се върне при брат си, а това ще е истинска благословия за мен.

Заинтригуван, Рейналф продължи да задава въпроси.

— Това означава, че дамата не е омъжена?

Очевидно изненадан, лорд Бърнард се втренчи в него. Усмивката изчезна от лицето му.

— Приеми съвета ми, млади момко, и се освободи от напрежението с което искаш момиче от замъка ми. Но стой далеч от тази. Тя има много лош нрав.

Съветът не беше успял да охлади ентусиазма на Рейналф. Само увеличи любопитството му. Тази вечер дамата не се появи в залата по време на вечерята и Рейналф не я видя повторно. Вместо това тръгна подир полата на закачливата малка камериерка и падна право в капана. Но защо? Какви грехове трябваше да изкупи? Желанието за плътски наслади? Внезапно и рязко го връхлетя реалността на настоящия момент.

— Е, лейди Лиз-Ан? — каза той, все още искайки обяснение.

Тъмните й вежди се вдигнаха въпросително нагоре.

— Милордът ме познава? — попита тя присмехулно и недоверчиво.

Приближи се още повече до него и се повдигна на пръсти. Лицето й беше само на няколко сантиметра от неговото и той дори долавяше дъха й. Рейналф запази невъзмутимото си изражение и се запита как би могъл да се възползва от нейната близост. Изглежда, никак. Дори да се хвърлеше с всички сили напред, щеше едва-едва да я докосне с тялото си. Жалко, но за момента не можеше нищо да направи.

— Не те познавам — отговори той и отново потуши гнева, който се надигаше в него. — Но попитах за името ти.

Тя стъпи отново на целите си ходила, а крайчецът на устните й се повдигна. Започна да сваля ръкавиците си.

— Ах — въздъхна тя, — моят добър братовчед Бърнард не е могъл да държи езика си зад зъбите. — Тя тихо се засмя. — Сигурна съм, че един ден ще се намери човек, който да му го отреже. Може и аз самата да го сторя.