Тамара Лий - Войнствена любима

Помисли си, че ще умре. Всъщност би предпочела да е мъртва. Горещи сълзи потекоха по бузите й. Почувства и други ръце, които грубо щипеха нежната й плът. Мъжът, обаче, като че ли не искаше да я дели с другиго. Озъби се на другарите си, вдигна я на ръце, притисна я към широките си гърди и започна да си пробива път през тълпата разбойници. Обзета от паника, Лиз-Ан беше скрила лице в туниката му, за да не забелязва похотливите погледи на заобикалящите я мъже. Вече бяха задминали тълпата, когато мъжът политна и падна на едно коляно. Сега тя видя отблизо кървящата рана на главата му, която съвсем не беше лека. С надежда си помисли, че може би Господ все още не я беше изоставил. Може би мъжът ей сега щеше да падне мъртъв на земята. Но нито Господ, нито похитителят й имаха намерение да се съобразят с нейните желания. Като че ли отрезвен от присмеха на другите, той се съвзе и стана на крака. Извъртя се към тълпата и извика:

— Не смейте да ми се присмивате, защото ще изкормя поне половината от вас — изръмжа и тръгна към осветената от луната гора.

— Когато свършиш с нея, Дарт — извика някой след него, — ще ми дадеш и аз да вкуся, нали?

Високият, дрезгав смях на множеството гърла ги последва.

Дарт. Лиз-Ан се вкопчи в единственото, което успя да разбере за мъжа. Съзнанието й беше толкова объркано, че в него нямаше нито една ясна мисъл. Навлязоха в гората и едва тогава тя осъзна в какво безнадеждно положение се намира. Това животно щеше да я похити, щеше да й отнеме девствеността! С подновени сили, тя започна да се бори. Заби ноктите си в небръснатото му лице и прокара дълбоки бразди, от които потече кръв. Той незабавно я пусна на земята и й зашлеви толкова силен шамар, че главата й политна назад и ушите й забучаха. Замаяна, отстъпи и притисна длан до бузата си. Вдигна очи към осветената от луната фигура на мъжа. Тялото му беше неподвижно, напрегнато, издаваше гнева му. Лиз-Ан се чувстваше като преследвано животно. Направи още една крачка назад. Очите й безумно обхождаха дърветата, всичко наоколо. Може би щеше да успее да избяга. Замъкът на годеника й беше само на пет левги в западна посока. Може би щеше да успее да се скрие в гъстата гора, докато слънцето изгрее. Обърна се и понечи да побегне, но в следващия миг вече лежеше на земята, а над нея се извисяваше тялото на мъжа, когото наричаха Дарт. Преди да успее да реагира, устните му вече целуваха шията й, а ръцете му я галеха навсякъде, като внимателно изучаваха всяка извивка на тялото й. Като разбра, че е безпомощна, тя здраво стисна очи, за да не вижда лицето му. „Той ще похити единствено тялото ми.“ — непрекъснато си повтаряше тя. Нямаше да позволи да опустошат и душата й. А после почувства как тялото му се отдръпва. Отвори очи и с ужас загледа как той се освобождава от дрехите си. Досега не беше виждала гол мъж. А лунната светлина достатъчно ясно разкриваше мускулестото му тяло. Опита се да отмести очи встрани, но погледът й беше привлечен от дългия белег, който украсяваше долната половина на корема му. Той легна върху нея и изръмжа:

— Ако се опиташ да се бориш, само ще влошиш нещата.

Тя видя как той отново поклати глава и как вдигна ръка към раната на главата си. Но миг по-късно я притисна под себе си. Отметна туниката й нагоре и пъхна единия си крак между нейните. Докато безуспешно се опитваше да прибере краката си един до друг, тя видя онази част на тялото му, която отличава мъжа от жената. Не знаеше почти нищо за онова, което предстоеше да се случи, защото Хати мислеше, че девойките не бива да знаят такива неща. Отчаяно се опита да се отскубне и да придърпа туниката си, за да прикрие тялото си. Не можеше да позволи това да се случи. Привилегията се падаше на бъдещия й съпруг, на Филип.

— Чуй ме добре! — каза мъжът, поставил длан на шията й. — Ще те имам на всяка цена, но за нищо на света не бих искал да те нараня. Не ме предизвиквай! Разбираш ли ме?

Разбираше го добре, но инстинктивно се опитваше да отстрани ръката му от шията си. А после силно го удари с юмрук по лицето, което още носеше следите от ноктите й.

— Това е заради Джилбърт! — извика тя.

Ръката й безпогрешно попадна в раната на главата му. Тялото на мъжа тежко се отпусна върху нейното, но тя не осъзна това, защото болката в ръката й беше много силна. Зад затворените й клепачи танцуваха ярки сини светлини. Защо ли я болеше толкова много? Като че ли беше пъхнала ръката си в огъня! Опита се да отвори очи. Минаха няколко секунди, преди да успее. Взря се в пребледнялото лице, което лежеше на рамото й. Мъжът лежеше абсолютно неподвижно. Вятърът рошеше дългата му руса коса. Реалността връхлетя върху нея и тя тежко въздъхна. Тялото на мъжа беше огромно и я притискаше болезнено към земята. Пое си още веднъж дъх. Дали наистина беше успяла? Беше ли възможно тя, която досега не беше удряла друго човешко същество, да го е накарала да изпадне в безсъзнание? Как…

Читать дальше