Тамара Лий - Войнствена любима

— Покажи се! — заповяда той. Гласът му беше дрезгав. Стените на мазето го отразиха и той прозвуча особено глухо. Почака известно време, но нищо не се случи. Значи такава беше играта. Рейналф наклони тяло надясно, а после с всички сили протегна лявата си ръка напред. Скобата се вряза още по-дълбоко в наранената му плът и направи усилията му безплодни. От раните потече кръв, а от гърлото му излезе тих стон. Къде, за Бога, се намираше и кой се беше осмелил да го окове като животно? Щеше да го удуши със собствените си ръце. Гневът му отново се надигна, подхранван от виденията за отмъщение. Силата на чувството изненада дори самия него. Този път той се поддаде и изрева високо, след което се хвърли напред, без да обръща внимание на разкъсващата го болка в раменете и на това, че скобите отново се впиха в плътта му. Опита няколко пъти да се пребори с веригите, докато най-сетне силите го напуснаха. Облегна се изтощен на стената, а от устата му се сипеха проклятия.

— Какво те измъчва, милорд Рейналф? — попита го саркастично сладък глас.

Той рязко обърна глава наляво и там, само на една ръка разстояние, видя фигура, облечена в черно. Не можеше да различи чертите на обърнатото към него лице, защото беше в дълбоката сянка, а главата беше покрита с качулка. Разпозна обаче образа на жена, чиито очи, отразяващи слабата светлина, го гледаха студено. Жената му се стори позната и той отново си спомни замъка Лангдън и случилото се няколко мига преди да го пленят и да загуби съзнание. Сигурно това е било нейно дело…

— Господи, наистина никога не съм очаквал това — каза той. Шестото чувство на Рейналф му подсказваше, че е пленник именно на тази жена.

— Коя си ти?

Макар да беше с около глава по-ниска от него, тя все пак беше висока за жена. Беше стъпила здраво на земята и беше уверена в себе си.

— Твоя стара позната — отговори, а гласът й звънеше в тъмното мазе. Тя се приближи и опипа веригите му, за да се увери, че го държат здраво.

— Но това е лудост! — извика той.

Долавяше аромата на тялото й, но не можеше да я докосне. Ръцете му се свиха в юмруци, толкова силно желаеше да я стисне за гърлото.

— Да, здраво си окован. — Облечената й в ръкавица ръка бегло докосна неговата, докато тя се отдръпваше. — По-добре не си хаби така глупаво силите… милорд.

В думите й имаше толкова силен сарказъм, че титлата звучеше нелепо. Рейналф предизвикателно дръпна веригите.

— Искам да знам на какво основание съм затворник!

Жената безмълвно плъзна поглед по тялото му, а после се обърна и се отдалечи. Като се насили да покаже спокойствие, каквото всъщност не изпитваше, Рейналф проследи оттеглянето й. Когато стигна до стената, осветена най-ярко от факлата, той видя, че не е облечена като лейди, макар гласът й да подсказваше, че е такава. Наистина, беше облечена в панталони и мъжка туника, която й беше прекалено голяма и скриваше женските извивки. Личеше само стройната талия. Продължи да я наблюдава. Тя взе факлата и запали още три в ъглите. Скоро цялото мазе беше ярко осветено. Да, там бяха само той и жената. Запомни всяка подробност, всяка издатинка на затвора, в който се намираше. Беше прикован към стената на главното помещение. Беше достатъчно голямо и в него можеше да бъде поставена охрана. От лявата му страна имаше ниска врата с решетка, а зад нея още няколко стаи, които най-вероятно бяха килери. От дясната страна се виждаше коридорът, който завършваше някъде в мрака. Беше сигурен, че оттам се чува ромонът на вода.

Когато отново посвети вниманието си на жената, видя, че тя се е обърнала с лице към него. Стойката на тялото й беше смела, мъжка, краката й бяха широко разкрачени, а ръцете й — сключени на гърба. Той все още не можеше да различи чертите й и се запита дали тя няма специална причина да ги крие. За първи път, откакто беше в съзнание, нещо като усмивка повдигна крайчетата на устните му. Никога досега не беше унижаван от жена, дори от собствената си майка, която беше надарена с изключително силна воля. Сега тази жена и цялата ситуация му се виждаха малко смешни. Да, наистина не беше обичайно да изпитваш подобни чувства в положение като неговото.

— Ще ми кажете ли в какво ме обвинявате? — попита той.

Без да бърза, жената отново се доближи до него. Качулката продължаваше да скрива чертите на лицето й, макар този път той да долови очертанията на правия й нос и на пълните, чувствени устни. Но нещо по-надолу привлече вниманието му. На тънка кожена верижка около врата й висеше връзка ключове. Те сигурно щяха да отключат скобите, с които беше прикован. Гневът му отново се надигна.