Тамара Лий - Войнствена любима

След кратък миг на колебание, Анна кимна с глава.

Лиз-Ан беше грубо изтръгната от прегръдките на съня не от студа, а от кошмара. Макар през годините той да се появяваше все по-рядко и по-рядко, сега се бе завърнал. Беше толкова жив и ярък, че й припомни всичко до най-малката подробност.

Беше се сгушила на перваза на прозореца, след като се беше върнала в стаята си. Целият следобед се изниза и настъпи привечер, а тя все още обмисляше отмъщението си. Беше заспала. Прокара ръка по лицето си и с изненада установи, че е мокро от сълзи. Подсуши го и се взря навън в тъмната нощ. Студеният ветрец погали лицето й и разроши дългата й коса.

Макар да не искаше да си признае, че изпитва страх, тя потърси фигурата на пазача. Най-после го видя в сянката на стената на вътрешния двор. Огледа се разтревожена, но не видя други въоръжени мъже от охраната. По време на царуването на крал Хенри II животът беше относително спокоен. Джилбърт, след като я беше поверил на грижите на лорд Бърнард, беше взел почти всички мъже със себе си в двора. Беше оставил малко войска, като мислеше, че е крайно невероятно някой да нападне замъка в негово отсъствие. Но, за нещастие, той не беше предвидил, че завръщането му може да се отложи за известно време, нито пък нейната безумна постъпка. Лиз-Ан разбираше, че ако хората на Рейналф узнаеха, че е в замъка, и предприемеха акция за освобождаването му, защитата нямаше да се справи. На практика, замъкът дори не беше защитен. Мускулите на ръцете и краката й се бяха схванали от продължителното стоене. Опита се да ги раздвижи и смръщи недоволно вежди, защото те бяха като вдървени. Особено я наболяваше десният глезен. Спусна крака на студения под, изпъна ръце пред себе си в тъмното и запристъпва несигурно. Познаваше добре стаята и лесно намери леглото си. Започна да се съблича и едва когато остана по тънката си долна риза, забеляза, че скъпоценната кама, подарък от Джилбърт, я няма. Опита се да си спомни къде я е оставила, какво се е случило с нея. Смръщи чело, когато се сети, че беше нападнала Уордю с нея. Какво ли беше станало с оръжието, след като тя беше избягала от мазето? Опитваше се да си внуши, че Самюъл го е прибрал, но продължаваше да изпитва съмнения. Тревожеше се не само защото камата й беше много скъпа, но и защото щеше да представлява опасност, ако попаднеше в ръцете на мъжа. Наметна се с една роба и излезе в слабо осветения коридор. Взе една от факлите, които бяха закачени по стените, и като по чудо слезе по стъпалата, водещи към Голямата зала, без да се спъне. Прекоси я възможно най-тихо, за да не събуди хората, спящи по пейките. Бързо прекоси още един тесен коридор, слезе по още едно стълбище и се озова в главното помещение на мазите. Макар да беше наредила денонощно да го охраняват, не видя никого. Потисна надигналия се, заплашващ да избухне, гняв и надникна през решетката в тъмното мазе. Факлите отдавна бяха загаснали и вътре беше тъмно като в рог. Махна резето и отвори вратата колкото да се промуши. Държеше факлата в протегнатата си ръка. Сърцето й се качи в гърлото, когато тя видя неподвижната фигура. Предпазливо направи крачка напред: пленникът й не само че бе напълно облечен, но и седеше на пръстения под. Спеше, а главата му беше отпусната на гърдите. Все още беше окован, но скобите бяха забити по-надолу и ръцете му бяха облекчени от тежестта на тялото.

— Дяволите да те вземат, Самюъл! — изсъска тя.

Съвсем тихо застана в онзи ъгъл, където бяха подредени маса и няколко пейки. Може би Самюъл беше оставил камата там. Светлината на факлата осветяваше добре дървените повърхности и след като Лиз-Ан ги огледа и не я видя, реши, че Самюъл я е взел със себе си. Инстинктът и подсказваше, че трябва веднага да си тръгне, но нещо неудържимо я тласкаше да се доближи до врага. Погледът й се спря първо на русокосата му глава, после на окованите ръце и най-накрая — на левия му крак. Панталоните му бяха разкъсани и разкриваха раната. Запита се дали и той щеше да остане куц като Джилбърт. Дали щеше да сграда като него. Да, това щеше да е добре… Реши, че сега, седнал, мъжът е по-малко опасен отпреди, когато беше прав. Коленичи пред него и се наведе, за да огледа раната. Превръзките не бяха напоени с кръв. Пипна ги — не бяха дори влажни. Личеше си добрата работа на Луси, съпругата на Самюъл. Лиз-Ан се запита как бяха успели да се справят с Уордю, който, дори ранен, беше опасен противник. Макар да беше як, Самюъл сигурно се беше възползвал от помощта и на другите въоръжени мъже. Не, раната не беше дълбока и щеше чудесно да заздравее, защото за нея се бяха погрижили добре. Въздъхна, но не от облекчение. Вдигна глава и срещна погледа на черните му като нощта очи. Извика тихо и изви тяло назад. Изпусна факлата, която се търкулна по пода и се спря до крака на масата. С тежко биещо сърце, тя се втурна след факлата и се успокои, като видя, че пламъкът отново сигурно се изправя нагоре, а масата не е подпалена.