Тамара Лий - Войнствена любима

За голяма негова изненада, когато конят спря, той видя същата дама, за която мислеше. За първи път виждаше лицето й ясно, без да го закрива дългата й коса. Беше очарован от нежния овал, с който завършваше деликатната й шия.

— Добре дошъл, милорд Рейналф — поздрави го тя. — Денят е прекрасен, подходящ за дуел, нали?

Той я гледаше, без да премигва. Смръщи вежди.

— Не очаквах, че ще присъстваш на тази кървава битка — каза той. — Може би трябваше да си спомня, че ти все пак не си дама.

Тя стисна решително устни.

— Уверявам те, че за нищо на света не бих пропуснала и най-малката подробност.

Той погледна мечовете в ножниците им.

— И къде е мъжът, който е готов да загине за несправедливата ти кауза? — попита той, като се огледа.

— Мъжът? — Тя поклати глава. — Няма никакъв мъж.

Рейналф се замисли над думите й. Едната му вежда беше високо повдигната.

— Не си намерила нито един мъж, готов да умре за теб? Нито един?

Лиз-Ан не се поддаде на провокацията, наведе се над врата на кобилата и леко се усмихна.

— Уви, страхувам се, че съм толкова непривлекателна, че никой няма да се отзове на молбата ми.

— Ами нашата сделка? — попита Рейналф, изпълнен с подозрение.

— Тя остава в сила.

— Значи ще бъда твой пленник, докато се върне брат ти? — Той премести тежестта на тялото си на здравия си крак. — Нима си забравила, че никак не ми харесва да бъда затворник, милейди? Никак не е вероятно, че ще успееш да ме върнеш в онова зловонно мазе. — И той пристъпи към нея.

При това негово внезапно движение кобилата неспокойно изпръхтя, извърна рязко глава и отскочи встрани. Лиз-Ан успя да подчини животното на волята си, като здраво го стисна между бедрата си.

— Не — отговори тя, а очите й весело блестяха, — твоят противник е тук, пред теб.

Трябваше да мине известно време, преди смисълът на думите й да стигне до Рейналф. А после той избухна в смях. Но това беше абсурдно — една дама да предизвика рицар на дуел с мечове. И въпреки всичко, нейното предложение не го изненада.

А тя не се шегуваше! Той го знаеше добре. Предложението отговаряше на представата му за нея, на заключенията, до които беше стигнал. Нима тя желаеше да намери смъртта си? Дори онзи неин безмозъчен брат да й е показал как да си служи с меча, не би могла да размахва свободно това огромно и тежко оръжие. Би използвал срещу нея камата, но меч? Бавно се съвзе, престана да се смее и избърса сълзите, които се бяха появили в очите му. Едва си поемаше дъх. Тя приближи коня си до него. Скованата й изправена стойка подчертаваше възмущението, което изпитваше.

— Аз не виждам нищо смешно. Може би ще ми кажеш какво е то, милорд, та да се посмея с теб?

— Моето обяснение няма да ти хареса, милейди.

Тя изпъна глава напред.

— Мислиш, че аз не съм ти достоен противник?

— Може би, защото езикът ти е отвратителен, но…

— Тогава нека не удължаваме напрежението — сряза го тя. Бързо извади меча, който висеше в ножницата на седлото, и му го хвърли.

Рейналф го хвана, докато той беше още във въздуха. Ръката му се сключи около хладната метална дръжка. Беше силно изненадан, защото, макар и с две остриета, мечът не беше особено тежък. А той беше свикнал да държи тежки мечове.

— Какво е това? Детска играчка ли? — попита, като въртеше оръжието в ръка.

С едно-единствено грациозно движение Лиз-Ан слезе от гърба на коня и се обърна с лице към Рейналф.

— Това ще причини смъртта ти, милорд.

Приближавайки се към него, тя извади своя меч от ножницата. Двата меча бяха съвсем еднакви. Той насочи острието на оръжието надолу и присви замислено очи.

— Нима мислиш, че ще се бия с жена?

— Нали така се споразумяхме?

— Аз се съгласих да се бия с мъж…

— Не, ти се съгласи да се биеш с избрания от мен противник. И сега аз стоя пред теб, готова да изпълня своята част от сделката.

— Нямаме такова споразумение — продължи да настоява той.

— Нима ще престъпиш дадената дума? Нима не притежаваш чувство за чест?

Никога преди честта на Рейналф не беше поставяна под съмнение. За крал Хенри, а когато се наложеше — и за самия себе си, той се биеше упорито и добре. Белезите по тялото му го доказваха. И сега обидата й го засегна дълбоко.

— Точно чувството за чест ме кара да не приема предложението ти — каза, а на устните му играеше опасна усмивка.

— Чест? — Тя се засмя и рязко спря на няколко сантиметра от него. — А на мен ми се струва, че отказваш заради получената вчера рана, страхливецо! Но виждам, че можеш да държиш меча.