Тамара Лий - Войнствена любима

— Това заповед ли е? — каза тя, отново заприличвайки на себе си.

Той поклати глава.

— Само наблюдение, това е всичко.

— Добре.

Тя се наметна с одеялото и отиде до подноса с храната. С гръб към Рейналф, започна да се храни, докато той се обличаше. След малко Рейналф придърпа едно ниско трикрако столче до масата и се присъедини към нея. Нито един от двамата не проговори, докато Геоф не се появи отново и не отнесе таблата.

— Дрехите ти — обясни Рейналф и й ги подаде.

Тя погледна с презрение роклята, шемизетата и обувките. Мислеше си, че се е отървала от тях, а ето, че те отново бяха пред нея.

— Бих предпочела мъжка туника — каза тя, сложила ръце на хълбоци. — Тези са много неудобни.

— Да, добре знам какви са предпочитанията ти. Познавам и склонността ти към удобство.

Тя смръщи вежди и скръсти ръце на гърди. Не ги протегна към дрехите. Той сви рамене и хвърли дрехите на леглото.

— Ако не си се облякла, когато се върна, ще се наложи да го сторя аз.

И я остави да стои в средата на палатката. Първите няколко минути тя пропиля в напразно демонстриране на недоволството си. А после бързо отметна одеялото и припряно навлече дрехите през главата си. Когато Рейналф се върна, тя се бореше с копринените върви. Без да каже и дума, той отиде до нея и й помогна да ги завърже. А после отстъпи назад и я изгледа от главата до петите. Възмутена от поведението му, вирна предизвикателно брадичка.

— Е, одобряваш ли външността ми?

Той поклати глава.

— Едва ли.

Отиде до сандъка, отвори го и извади от него гребен и малко огледало. Хвърли ги на леглото с думите:

— Косата ти е в безпорядък. Трябва да се погрижиш и за нея.

Лиз-Ан намести колана около кръста си, взе огледалото и се взря в отражението си.

— Не виждам нищо, което да не е наред — излъга тя, макар всъщност да беше ужасена от вида си. Както винаги, тази проклета нейна коса!

— Среши се — нареди той. — Тръгваме след час.

И излезе. Лиз-Ан не обърна внимание на заповедта му. Беше любопитна да види до каква степен е превърната в затворничка. Когато прецени, че е минало достатъчно време от излизането на Рейналф, отиде до входа на палатката и подаде глава навън. Точно срещу нея стоеше, облегнат на едно дърво, младият скуайър Геоф. Той се усмихна и й махна за поздрав. А после посочи двамата въоръжени мъже, застанали от двете страни на входа.

Час по-късно напуснаха лагера и се отправиха на север. Лиз-Ан яздеше на коня на Рейналф, седнала пред него. Макар и любопитна накъде са тръгнали, мълчеше, за да изрази несъгласието и възмущението си. Преструваше се, че не чува оскъдните забележки на Рейналф, когато минаваха през някоя особено интересна местност. Днес ездата беше значително по-бавна от вчера и тя се опита да държи тялото си на разстояние от неговото. По обяд, когато спряха до поточе с кристално чисти води, всички мускули я боляха. Когато Рейналф протегна ръце, за да й помогне да слезе, тя потисна желанието си да отблъсне помощта му. Костите й издайнически пропукаха, когато се разположи на земята.

— Ти си упорита жена, Лиз-Ан Балмейн — каза той, а после рязко се обърна и се отдалечи.

Тя се огледа, като разтриваше врата и раменете си. От лявата и дясната й страна се бяха разположили същите мъже, които пазеха палатката й. Погледите им я следяха неотлъчно. Геоф също я наблюдаваше, докато хранеше коня си. Тя му се усмихна чаровно, а после му се изплези дяволито. Младият скуайър я погледна недоумяващо, а после й върна жеста. На свой ред и Лиз-Ан се изненада. А може би не беше чудно, че той се държи така, като се има предвид как го беше измамила предната вечер. Обърна му гръб и се изправи лице в лице със сър Уолтър. Той не се усмихваше. Очевидно, беше забелязал размяната на жестове и бе стиснал здраво устни, както и предния ден, когато беше принуден да я държи на коня си.

— Какво искаш? — запита го грубо тя. Жалък опит да прикрие объркването си.

Той мълчаливо й подаде кожен мях, пълен с вода, като ясно й даде да разбере колко му е неприятно, че отново си има работа с нея. Отношението му предизвика бодване в гърдите й, но тя се престори, че не го е забелязала. Дълги години беше смятала, че най-добрият начин да се справиш с мъжете, е бързо да ги нападнеш с острия си език. Скръсти ръце на гърба си и смело срещна погледа му.

— Да приема ли, че ми предлагаш глътка вода? — запита тя, като повиши глас, за да демонстрира учудването си.

Лицето му потъмня, но той не каза нищо. Тя направи крачка към него. Очите им бяха на едно равнище, защото той не беше много висок.