Тамара Лий - Войнствена любима

— Защо? — не се стърпя и попита Рейналф, чудейки се що за жена е тя, щом е готова да бъде въвлечена в нещо толкова безчестно.

Изведнъж поведението й се промени. Закачливостта и усмивката изчезнаха. Тя втренчи поглед в ръцете си.

— За да се защитавам, разбира се.

Объркан, той поклати глава.

— Но това е задължение и отговорност на мъжете, Лиз-Ан.

Тя обърна изпълнени с мъка очи към него.

— Но понякога те не съумяват да се справят с това си задължение.

Гласът й беше сведен до шепот и едва се чуваше. Рейналф беше потресен от израза на лицето й. Прииска му се да я утеши, да я развесели по някакъв начин.

— Кой не се е справил? Джилбърт ли?

Тя отвори широко очи и маската се смъкна от лицето й толкова рязко, все едно че беше затръшнала врата.

— Вече съм готова да сляза от дървото — каза тя, като избягваше изпитателния му поглед.

Рейналф не беше готов, но й протегна ръката си. Този път тя не се поколеба и я прие. Без да каже дума, му позволи да я притисне до себе си.

— Лиз-Ан — каза той, като повдигна лицето й към своето, — какво да правя с теб?

— Пусни ме да си отида у дома — прошепна тя.

— Не мога.

Тя се усмихна горчиво, но не направи опит да се изплъзне, когато устните му потърсиха нейните. Целувката беше сладка, но кратка. А след това тя зарови лице във врата му и се опита да не мисли за нищо.

Силно ядосан, Джилбърт Балмейн разчисти дългата маса с едно-единствено движение на ръката си. Кани с бира, табли с храна и празни съдове се разхвърчаха наоколо като блуждаещи снаряди. Всички, които се намираха на пътя им, се наведоха или потърсиха прикритие в ъглите на залата, което още повече ядоса господаря. Като ругаеше силно — нещо, което строго беше забранил на сестра си, — той се обърна към капитана на охраната. Тръгна към строените рицари със силно зачервено лице, дишайки на пресекулки, а накуцването му беше по-забележимо от всякога. Като стигна до мъжете, безцеремонно ги хвана за предниците на туниките им.

— Ще отрежа главите и на двама ви, ако нещо лошо се случи на сестра ми! — изрева той. Изражението на лицето му ги уплаши. — По-добре се молете на Бога да се върне здрава и невредима!

Нито един мъж не би бил способен да проговори пред лицето на този страшен гняв. Мигове по-късно и двамата бяха освободени, а господарят им поведе рицарите си през залата. По пътя си запращаше всичко, което му попадне, на пода. Ритна една от пейките и я прекатури. Много малко бяха тези, които го бяха виждали толкова ядосан, а сегашното му състояние изплаши всички. Макар да го смятаха за справедлив и да беше уважаван господар, Джилбърт обикновено беше кисел и несговорчив. Често беше мълчалив и замислен и много малко хора се осмеляваха да го безпокоят в такъв момент. Само лейди Лиз-Ан винаги беше добре дошла за него. Той задоволяваше всичките й прищевки и дори беше започнал да я обучава в изкуството да води бой. Зад гърба му хората смръщваха вежди и клатеха глави, но никой не се осмеляваше да каже на глас, че заниманията са крайно неподходящи за една дама. И все пак някои от тях си спомняха за веселия ентусиаст, какъвто беше младият Джилбърт, който щеше да наследи баронската титла на баща си. Преди неговата смърт Джилбърт, а дори и сестра му, бяха по-различни. Нещата, които бяха довели до промените в характерите и на двамата, макар да не се помнеха в подробности, се знаеха от повечето хора, но никой никога не говореше за тях. Това беше строго забранено.

— Кой е този рицар, който я е отвел оттук? — изрева Джилбърт, като отново се върна на темата, предизвикала гнева му.

Робърт Коултър първи се съвзе и се осмели да се изправи срещу господаря си. С малко усилие на волята, той дори срещна погледа му.

— Каза, че се нарича Рейналф Уордю, милорд.

Уордю? Джилбърт се замисли. Името му се струваше познато. Изведнъж си спомни огромния светлокос рицар, който седеше на масата на краля само преди две седмици. Дамите, кой знае защо, го наричаха Белия рицар. Обикновено Джилбърт не обръщаше внимание на женските приказки, но този път не можеше да не забележи интереса, който мъжът пораждаше сред хората в двора. Сглоби част от разговорите, които неволно беше дочул. Знаеше само, че Уордю притежава много земи на север и че се смята за опасен противник. Смътно си спомни, че беше чул група млади дами да говорят, че съпругата му е починала съвсем наскоро. Те безсрамно се домогваха до вниманието му, а той като че ли не забелязваше. Свил длани в юмруци, Джилбърт отчаяно се опитваше да възстанови поредицата случки, довела до отвличането на Лиз-Ан. Защо този Уордю я беше отвел? Какво го е подтикнало? Да, сестра му беше много красива, но отрицателното й отношение към мъжете се долавяше лесно, а повечето смятаха, че то е по-важно от добрия външен вид. Като се извини, Ян, младият иконом, прекъсна мислите на господаря си.