Тамара Лий - Войнствена любима

— Никога преди не си се грижила за ранен? — попита недоверчиво Рейналф, като пренебрегна мълчаливата молба на Лиз-Ан да бъде освободена от това задължение.

— Е, може би съм излекувала една-две драскотини — каза тя.

Той смръщи вежди.

— Господарките на замъци обикновено са много вещи в тези работи.

Тя избягваше погледа му.

— Да — призна най-после, — но аз отдавна съм занемарила този вид задължения.

Рейналф обаче знаеше, че не е така. Самюъл ясно му беше казал, че господарката му е известна с лечителските си дарби. Но той още малко ще играе нейната игра — съвсем малко.

— Тогава ще трябва да те науча — заключи той. И с изненада забеляза силното възмущение, изписало се на лицето й.

— Не. — Тя поклати глава и започна да отстъпва. — Припадам при вида на кръвта. Не искаш да изпадна в безсъзнание, нали?

Той я хвана за ръката. Накара я да седне до него, постави дланта й на голия си крак, а после — и върху превръзките.

— Тя е вече почти зараснала — увери я той. — Раната не беше дълбока, нали си спомняш?

Тя извърна глава.

— Това нямаше да се случи, ако ти не ме беше нападнал — прошепна тихо.

— Не, това нямаше да се случи, ако ти не ме беше затворила в мазето — поправи я той.

Стиснала здраво устни, тя неохотно започна да сваля превръзките. Най-после раната се показа. Тя се наведе, за да я разгледа отблизо. Лечителката в нея се прояви въпреки желанието й. Луси беше зашила раната добре и тя наистина беше почти зараснала. Не беше нито зачервена, нито подута. Рейналф й подаде гърне с билки и тя инстинктивно го пое, изненадана от това, колко познато й се струва то. Смръщила вежди, махна капака и се втренчи в кремообразната смес вътре. Усети познатата лютива, пареща миризма. Беше го приготвила самата тя. Бързо го погледна.

— Откъде имаш това?

Той се усмихна.

— Даде ми го съпругата на лорд Бърнард. Приготвено е от нейна братовчедка, за която тя ми каза, че има учудващи лечителски способности.

Значи той знаеше. Тя седна на петите си и се замисли за този омразен мъж. Веждите й бяха смръщени, а устните — толкова здраво стиснати, че бяха побелели.

— Какво друго ти е казала братовчедка ми?

— Много лесно се предаваш, Лиз-Ан — присмя й се той, но малко разочаровано. — Мислех, че ще играем играта малко по-дълго.

Тя не обърна внимание на насмешката в думите му.

— Не отговори на въпроса ми.

Той продължи мъчението й още миг. Когато най-после проговори, се наведе напред и зашепна съучастнически в ухото й:

— Не се осмелявам да повторя точно думите й, но се страхувам, че дамата никак не обича братовчедка си.

Лиз-Ан рязко вдигна глава и го погледна. Видя, че черните му очи весело блестят, а крайчетата на устните му играят, готови да се извият в усмивка. Това копеле май й се присмиваше!

— Ти си жалък, презрян негодник и лъжец!

Усмивката веднага изчезна от лицето му. Протегна ръка и я хвана за брадичката.

— Не, Лиз-Ан, ти си тази, която се опита да ме излъже. Дай ми дума, че ще престанеш с лъжите си и ще се държиш разумно — като дама.

Тя отблъсна ръката му.

— Ще правя каквото трябва, за да се защитя — заяви тя. — А това не включва да се държа като дама!

Той присви очи.

— Честната ти дума!

— Ако мислиш, че ще спазя обещание, което си изтръгнал от мен пряко волята ми, значи си глупак.

Ядосана, тя постави длан на гърдите му и го бутна назад. Потопи два пръста в лековитата смес, взе доста от нея и се наведе над раната на бедрото му. И започна да втрива лекарството, но силно, за да му причини болка. Облегнат на лакти, Рейналф се засмя високо. Знаеше, че непрекъснатото й предизвикателство отново ще го ядоса, но не очакваше, че логичното й мислене така ще го развесели. Тя го погледна. В очите й се четеше единствено презрение.

— Ще имам нужда от чисти превръзки — каза тя, като приключи.

Отново сериозен, той й подаде чистите ивици платно. Тя сръчно го превърза, може би малко по-стегнато от необходимото.

— Готово — каза и се изправи. — Ще махна конците от шевовете след ден-два.

— Значи не планираш ново бягство?

Тя се поколеба, а после поклати глава.

— Не, нищо не планирам. Просто чакам друга възможност. Ти сигурно ще ми дадеш такава.

— Няма да имаш повече възможности. — Той също се изправи. — Няма да успееш два пъти да ме направиш на глупак.

— Не искам два пъти, а само още веднъж!

— Лиз-Ан! — Той направи крачка към нея.

От гнева му я спаси вик, долетял отвън.