Тамара Лий - Войнствена любима

— Не спори с мен! Съблечи се.

Отиде до сандъка и вдигна капака. Когато се обърна и видя, че тя все още е напълно облечена, я погледна заплашително. Тя вдигна театрално ръце.

— Знам… знам. Ако не го направя аз, ще го направиш ти. Познах ли?

Той кимна.

Тя въздъхна и измъкна блузата през главата си. Той посочи шемизетата.

— И това също.

Без да прави опит да скрие раздразнението си, тя бързо я съблече и останала само по бельо, се пъхна под завивките. Придърпа ги чак до брадичката си.

— Можеш да облечеш това.

Той й хвърли туниката, която беше измъкнал от сандъка. Тя беше изненадана. Защо ли се беше загрижил за нея? Досега не й беше предлагал дрехи. Знаеше, че е безполезно да му задава въпроси, затова бързо се облече.

— Имам малко работа — каза той. — А ти поспи. Утре денят също ще бъде дълъг и изморителен.

— Кога ще се върнеш? — попита тя, като се постара да изрази безразличие.

— Скоро, не се тревожи. Аарон и Харолд ще бъдат до входа на палатката, ако имаш нужда от нещо.

Тя разбра думите му като предупреждение, каквото всъщност бяха.

— Не бива да ги лишаваш от почивка заради мен — отговори Лиз-Ан и блажено се протегна. А после му обърна гръб.

Часове по-късно, Рейналф се върна. Главата му беше замаяна, защото се беше опитал да победи сексуалната си неудовлетвореност с помощта на алкохола. Влезе с препъване и залитайки в палатката. Гореше само една свещ и тя едва мъждукаше. Съблече се, докато вървеше. Седна в края на леглото. Едва успя да фокусира погледа си върху спокойната, заспала Лиз-Ан. Тя лежеше на една страна, а дългите й крака бяха притиснати в тялото. Желанието отново се разгоря в него. Прокара длан по извивката на бедрото й, а после още по-надолу, докато стигна до прасеца. Тя беше необичайно топла. Кожата й, като че ли беше влажна. Той отдръпна ръка и замислено прокара палеца на едната по дланта на другата. Упоен от алкохола, бавно осъзна, че нещо липсва. Смръщил вежди, постави ръка на рамото й и почувства как трескавото й тяло потрепери при допира му. А после тя простена — тихо и нещастно — звук, който никак не му хареса.

— Лиз-Ан — повика я той и я обърна по гръб. Свита на кълбо, тя се търкулна към него.

Като разбра, че продължава да спи, Рейналф се зачуди дали да направи нов опит да я събуди. Докосна косата й и откри, че тя също е влажна. По лицето й бяха залепнали кичури. Той протегна ръка, за да ги отстрани, но тя реагира буйно. Дори го плесна през ръцете. Той я хвана за раменете и силно я разтърси.

— Не! — извика тя и се опита да се отскубне.

Той отново я извика по име и я разтърси още по-силно. Тя отново замахна да го удари и пръстенът й остави следа по бузата му. Той вдигна ръка към драскотината, а когато я отдръпна, видя кръв по пръстите си. Милостиви Боже, беше го направила отново! Чудеше се още колко ли рани ще успее да му нанесе, но нежно я настани в скута си. Тя ридаеше на сън. Хвана здраво предницата на туниката му и се сгуши в него.

— Лиз-Ан — прошепна той. Погали косата и гърба й. — В безопасност си.

Стори му се, че тя поклати глава, но не беше сигурен. Нежно целуна слепоочията й, а после и влажните й като от сълзи очи. Риданията й постепенно утихнаха и тя се отпусна, но не се събуди. Рейналф изпъна краката си и се облегна, като все още я държеше в скута си. Тя незабавно се притисна още по-силно в него. Бедрото й докосна члена му, който веднага се изправи. Той простена и смъкна крака си малко по-надолу. Тя промърмори нещо неразбрано и се размърда. Тайно проклинайки алкохола, защото виното не беше потушило изгарящия го огън, се примири с мисълта, че едва ли ще може да спи тази нощ. Приготви се за продължително бодърстване. Втренчи поглед в мрака и се запита дали въобще ще заспи някоя вечер, докато Лиз-Ан е в леглото му. На лицето му се появи усмивка. Надяваше се, че няма, но при съвсем други обстоятелства.

На другия ден, докато яздеха, Рейналф мислеше за кошмара на Лиз-Ан. Не говориха за това, макар тя да го запита за новата драскотина на бузата му. Не си спомняше нищо нито за съня, нито за случилото се. Рано следобед стигнаха до замъка на васала на лорд Бърнард, сър Хамил Форстър. Сградата беше огромна и заплашителна, съвсем наскоро строена от камък. Издигаше се високо в сивото небе, като се открояваше ясно на фона на голите хълмове. Макар да не желаеше нищо по-силно от това да се завърне в родния си дом, трябваше първо да свърши работата на краля. Беше решил бързо да приключи преговорите между двете страни.